Робърт Бенет - Град на остриета

В гордостта си Сейпур не би искал да признае, че някой от Континента има толкова голям принос към основата на неговите технологични постижения. Но когато се настройваме така, забравяме друга поука на историята: робът ще се възползва от всяко средство, за да се избави от робството, дори ако то, средството, принадлежи на господарите му.

Първо е дъждът — плющящ, страховит дъжд. Тътенът на пороя е толкова зашеметяващ, че Малагеш е прекарала края на пътуването затворена в своята каюта на дрейлингския товарен кораб „Хемдал“ почти сащисана от тази свирепа стихия. И това я подтиква да преосмисли желанието, обзело я през последните две седмици: да се разкара най-сетне от тази поредица от кораби и да стъпи на твърда земя.

„Но не и на тази земя. Не и на земя, в която има такова време…“

Засланя очите си с длан, излиза на палубата и се взира.

Стои пред широко, дори ширнало се устие на река — това е Солда, разбира се, чиито води са протичали и през Баликов, където тя е била на служба почти две десетилетия. И от двете страни на реката стърчи по един грамаден назъбен връх, слизащ постепенно към водата в хаотично струпани ръбати, начупени, приличащи на остриета камъни. „Нищо чудно няма, че го наричат град на остриета.“ Всичко изглежда като купчини отломки, сякаш грамадите около града са се ронили постоянно… но сред камънаците има светлини, ивици дим и хиляди блещукащи прозорци.

— Значи това бил град Воортяштан — казва тя навъсено. — Е… Оправдава напълно очакванията ми.

И тогава вижда пристанището. Или по-скоро онова, което някой ден ще бъде пристанище. Може би.

— А стига бе… — промърморва.

Най-голямото затруднение във възстановяването на Континента, а то е основната цел в почти всички законопроекти, които Шара Комейд внася в парламента, е достъпът до него. В най-новата история на Континента винаги е имало само едно работещо международно пристанище — Аханаштан, оставащ си главния плацдарм на Сейпур там. Но ако ще осигуряваш помощ и подкрепа на целия Континент и имаш едно-единствено място, през което да го правиш, всичко става много мъчно.

И климатът на Континента все още се променя, става все по-студен, защото ги няма чудесата на Божествата да го поддържат топъл, и се оказва, че има само едно поносимо място, където водата не замръзва никога — Воортяштан. А то е в устието на Солда и ако бъде използвано, ще даде на целия свят достъп до вътрешността на Континента.

Много отдавна Воортяштан вече е имал пристанище. В епохата на Божествата то дори е било несравнимо по-голямо и е приемало много повече кораби от всяко пристанище на днешните световни сили. Само че е служило за неописуемо чудовищни цели, от спомена за които в Сейпур изтръпват и досега.

„Всяко препятствие — често е казвала Шара (преди собствената ѝ кариера да я отведе пред цял куп препятствия) — винаги е възможност.“ Нима няма да е величествена символична победа, ако Сейпур изгради ново пристанище във Воортяштан и го използва, за да прави добро? Нима няма да спят малко по-спокойно нощем, ако знаят, че Воортяштан — този толкова изостанал и опасен град, се обновява полека, подмамван да крачи по пътя като муле, пред което размахват ряпа?

Затова е решено, че Министерството на реконструкцията с одобрението на град Воортяштан ще построи наново древното му пристанище и така ще бъде осигурена по-бързо помощ за останалата половина от Континента. Воортяштан пък вероятно ще стане вторият по богатство град на Континента.

Но се е стигнало и до въпроса кой всъщност ще свърши тази работа. Като страна на мореплаватели Сейпур естествено има поне десетина предприемачи и фирми, готови да се заемат с това… но на сейпурски цени, които без изключение са вдигнати до небето. За известно време е изглеждало, че пристанището няма как да бъде построено, без да се случи потресаващо финансово чудо. И тогава новоизлюпените Обединени дрейлингски държави, появили се след победата над покварените Дрейлингски републики само преди три години, са започнали да свалят цените толкова, че в Сейпур са се зачудили дали дрейлингите не използват робски труд. Накрая Южната дрейлингска компания — мнозина предпочитат съкращението ЮДК — е грабнала наградата и е подписала договорите.

Но Малагеш неотдавна е чула, че работата по пристанището се оказала по-трудна от очакваното. Спомня си, че са ѝ казали за някакви великански руини от Примигването, които почти запушвали устието на Солда и трябвало да бъдат разчистени. Ако не я лъже паметта, всички изтъкнати инженери на ЮДК още се чудели какво да правят.