Робърт Бенет - Град на остриета

— Благодаря, че ме посрещате тук — казва тя и пристъпва към фигурата. — Но от това няма голяма полза, ако се удавя в този дъ…

Млъква внезапно, защото човекът пред нея сваля качулката.

Очаквала е да види някакъв намусен червендалест сърдито вторачен дрейлинг, техник или докер с изобилие от белези, спукани капиляри и напредващо оплешивяване. Но не е очаквала да зърне стъписващо красива жена на трийсет и няколко години с високи скули, светлоруса коса и леденосини очи зад строгите очила. Висока е над шест стъпки и стърчи над Малагеш. Жената вдишва мощно дима от цигарата, запраща я с едно движение на показалеца във водата, където тя угасва с гневно съскане, и се усмихва на Малагеш.

— Генерал Малагеш, добре дошли в град Воортяштан. Надявам се, че нашият екипаж се е държал добре с вас?

Малагеш се взира в лицето ѝ. Има нещо познато, но не може да го налучка…

Мислено вади едното око, добавя страшна плетеница от белези и замества усмивката с изражение на неумолима, смъртоносна заплаха.

— Да се продънят всички адове… — изтърсва тя. — Ако не сте роднина на Зигруд же Харквалдсон, аз пък съм шибано мъртво псе.

Чаровната усмивка изчезва. Младата жена впива изумен поглед в Малагеш, но се опомня мигновено — засмива се весело, макар че очите ѝ не успяват да се нагодят към преструвката.

— Имате дарба да разпознавате лица! Права сте. Аз съм Зигне Харквалдсон, старши технолог на Южната дрейлингска компания. А вие, разбира се, сте знаменитата Тюрин Малагеш.

— Щом казвате, че съм знаменита… Знаете ли, чудя се защо никой не ми каза, че ще срещна тук дъщерята на Зигруд. Защо не са изпратили човек от военната база?

— Защото оттам изчезна Сумитра Чоудри — невъзмутимо отговаря Зигне. — Не ми се вярва вашата министърка да се доверява в момента на когото и да било в базата.

Малагеш се озърта.

— Защо не намерим друго място, където да го обсъдим?

— Това се подразбира. Уредих да отседнете при нас в централата на ЮДК на този строеж. Тя е до самия град.

Зигне сочи сградата до фара. Изглежда поне хиляда пъти по-гостоприемна от Воортяштан.

— Това ме задоволява напълно.

— Чудесно! Тогава да вървим. Влакът ни чака.

— Имате си влак само за централата?

— По-скоро е за работата, която вършим в залива. Не можем да превозим с кораб нищо до устието на реката — нали сме тук, за да променим именно това обстоятелство? Затова стоварваме всичко необходимо на по-удобно място извън града и го докарваме с влак.

— Само за да построите пристанище на Континента — мърмори Малагеш. — Май ще ви е по-лесно да го направите наново другаде.

— Генерале, това не е само пристанище . То е портата към Континента! — Зигне протяга ръка към двата върха над Солда. — Зад тази порта… или каквото е останало от нея, е водният път към почти цялата вътрешност на Континента! И никой не може да го използва от десетилетия ! Но съвсем скоро, само след няколко месеца — тя отваря вратата на единствения пътнически вагон, — ние ще отворим широко портата.

Малагеш поглежда към върховете.

— Наричате ги упорито порта. Защо?

Зигне се усмихва.

— Много правилен въпрос. Елате и ще ви обясня.

Щом влакът набира скорост, изгледът към очукания град Воортяштан се сменя с високи бели канари. Зигне пали поредната цигара — петата, брои мислено Малагеш. Жената от Дрейлинг има подчертано делови вид: косата ѝ е сресана на път и стегната отзад в прическа, за която Малагеш знае, че е на мода в Галадеш, облякла е прилепващ по тялото черен жакет без яка, чиито копчета са скрити, съчетан с тесен тъмен панталон и лъскави черни ботуши. Огромен сив шал е омотан на вълни около шията ѝ чак до брадичката. Малагеш си казва, че Зигне ще е съвсем на място сред светилата от директорския съвет на компанията, ще изрежда спокойно числа и ще успокоява невъзмутимо опасенията на акционерите. „Вероятно точно това ѝ се налага да прави“ — напомня си веднага.

Но ръцете ѝ не се вписват в този образ. Когато Зигне смъква ръкавиците, Малагеш очаква да види гладка мека кожа и съвършен маникюр. Но ръцете ѝ са загрубели и мазолести, напуканата кожа подсказва дълги години непосилен труд, зацапани са с черно мастило, сякаш по цял ден прелиства евтини вестници.

Малагеш потръпва от студения повей във вагона.

— Краят на зимата — подхвърля Зигне. — Климатът и тук е суров както навсякъде на Континента. Но покрай Воортяштан минава Голямото западно течение и затова морето никога не замръзва. Иначе нямаше да сме тук.