Робърт Бенет - Град на остриета

Зигне смуква нехайно от цигарата. Малагеш се взира в нея, чака и накрая пита:

— Как така „край на играта“ само с два крана?

— Ами монтираш ли два крана на правилните места, можеш да постигнеш всичко. Първо построихме с тях кораби и кейове. После сглобихме още четири крана малко по-навътре в морето. След това тези четири крана извадиха отломки, натовариха ги на корабите и изградиха още осем крана по-навътре във водата. Новите осем крана извадиха отломки, натовариха ги на новите кораби и сглобиха още шестнайсет крана… после още трийсет и два, още шейсет и четири и така нататък. Обяснявам прекалено опростено, но можете да схванете основната идея.

Малагеш гледа гората от кранове.

— Значи за всичко това са ви били необходими…

— До този етап от проекта, който виждате в момента, стигнахме за не повече от двайсет месеца.

— Сериозно ли говорите?

— Да — потвърждава Зигне със съвсем лек намек за самодоволство. — Съобщават ни, че по течението на Солда вече няма разливи… и в Баликов, където сте служили преди, би трябвало да са доволни. Един ден, който ще дочакаме скоро, ще свържем напълно изолирани и откъснати от света досега части на Континента. Не след дълго възраждането на Континента ще започне наистина.

— И на чия блестяща находчивост се дължи всичко това?

— О, как да ви кажа… заслугата е на различни екипи, защото за всеки модул и всяка стъпка в процеса е необходим строг надзор и планиране, а…

— Вие сте го предложили, нали?

Зигне се запъва само колкото да прояви скромност.

— Аз стигнах до идеята… в по-общ вид, доста абстрактно. Е, да, разработих модулния подход и ръководих разпределението на конкретните задачи. Участвах и в конструирането на крана. Но и други в ЮДК, които дори не мога да изброя, имаха важна роля във всичко.

— Явно не се става главен технолог просто така.

— Как да преценя, като аз съм първата на такава длъжност в историята на фирмата? Преди не е имало главен технолог.

— А как… човек от кралското семейство на Дрейлинг стига до участие в такъв проект?

Зигне мига объркана.

— Кралското семейство на Дрейлинг ли?

— Ако не се лъжа, баща ви е наследник на трона в Дрейлинг?

Зигне издишва бавно дима през носа си и тръска пепелта в пепелника, вграден в страничната облегалка.

— Обединените държави са свободни и демократични. Вече не се кланяме на монархия, нито на пиратски главатари както по времето на Републиката.

— Дори ако принадлежите към тази монархия ли?

Очите на Зигне проблясват.

— Генерале, аз не принадлежа към монархията. И никога не съм принадлежала. А и това няма нищо общо с пристанището.

— Значи казвате, че вашият баща няма нищо общо с работата ви тук?

Зигне стиска с палец и показалец огънчето на цигарата и кожата ѝ изсъсква, но не личи да усеща болка. „Тези мазоли са доста дебели“ — казва си Малагеш.

— Моят баща, генерале — казва Зигне бавно, — няма нищо общо с каквито и да било важни събития напоследък, доколкото знам. И ако искате да научите мнението му по въпроса, предлагам ви да намерите човек, който знае повече от мен. Или по-скоро човек, на когото му пука какво мисли баща ми.

Тя вдига глава, защото влакът спира. Бялата колона на фара се извисява над тях. Зигне си връща самообладанието и хитричката усмивка пак разцъфтява на хубавото ѝ лице.

— А, ето че пристигнахме! Позволете да ви поканя на вечеря. Знам, че е късно, но сигурно сте прегладняла.

Без повече приказки тя слиза от пътническия вагон и оставя Малагеш да се бори с багажа си.

Малагеш и Зигне се хранят в малка трапезария под залата за управление на фара. Очевидно е, че тази стая е запазена само за висшето ръководство на фирмата: Зигне е използвала няколко ключа, за да стигнат до тази част от сградата. Сервитьорът — съвсем млад дрейлинг с рехава брадица, влиза и излиза през скрита врата до библиотеката в ъгъла. Всичко в трапезарията е предназначено да осигури уединение, тя е място за разговори по същество след края на официални заседания, макар че изглежда като много изискана кръчма за китоловци: цялата е в тъмно дърво с резба, почти навсякъде по стените са сложени кости на неприятни морски твари и в някои още са заседнали върхове на харпуни.

— Един от начините да задържиш способните служители — обяснява Зигне още с влизането — е да им предоставиш всяко възможно удобство. Тези хора са дошли на края на света, за да си рискуват живота… Дори ако са общи работници и моряци, ние им осигуряваме най-добрите готвачи, най-добрите развлечения и квартири, които могат да се купят с пари.