Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Повечето от чутото не го интересуваше много. Подобни неща беше чувал и преди, а в някои случаи знаеше повече от хората, които бе подслушал. Мнението на Елейн например напълно съвпадаше с това на белоликата жена, а тя трябваше по-добре да познава Андор от фармадингската търговка. Обсадата на Камъка обаче беше нещо ново. Все пак засега нямаше причина да се безпокои за това. Камъкът никога досега не беше падал освен пред него, а той знаеше, че Аланна е някъде в Тийр. Беше усетил скока й от северния край на Фармадинг до някъде много по-далече на север, а след това, ден по-късно — до някъде далече на югоизток. Беше достатъчно далече, за да не може точно да определи дали е в Хадънския мрак или в самия Тийр, но бе сигурен, че е или на едното място, или на другото, с четири други Сестри, доколкото можеше да разчита на усета си. Щом като Мерана и Рафела успяха да получат това, което той искаше от Морския народ, можеха да го получат и от тайренците. Рафела беше тайренка и това трябваше да помогне. Светът трябваше да го изтърпи още малко. Налагаше се.

Висок мъж, загърнат в дълго наметало с качулка, която скриваше лицето му, влезе в гостилницата и очите на Ранд го проследиха до стълбището в дъното. Непознатият се заизкачва, отметна качулката си и разкри оредялата си сива коса. Лицето му беше бледо и пъпчиво. Не можеше да е този, когото имаше предвид прислужникът. Човек трябваше да е сляп, за да го вземе за Перал Торвал.

Ранд отново заби поглед във виното, а мислите му се вгорчиха. Мин и Нинив му бяха отказали да тъпчат още цял час по улиците, както се изрази Мин, и той подозираше, че само Аливия си прави труда да обикаля и да показва рисунките. Ако изобщо го правеше. Днес и трите бяха извън града, в хълмовете, както му подсказваше връзката с Мин. Тя изпитваше голяма възбуда от нещо. Трите бяха убедени, че Кисман е избягал, след като бе могъл да го убие, и че другите ренегати или са заминали с него, или изобщо не са идвали. Вече от няколко дни всички се мъчеха да го убедят да си тръгне. Поне Лан все още не беше се отказал.

„Защо да не са прави жените? — свирепо прошепна Луз Терин в главата му. — В този град е по-лошо от затвор. Тук няма Извор! Защо да стоят? Защо един разумен човек трябва да стои тук? Можем да излезем навън, отвъд бариерата, само за ден, за няколко часа. Светлина, само за няколко часа!“ Гласът се разсмя неудържимо, лудешки. „О, Светлина небесна, защо ми е този безумец в главата? Защо? Защо?“

Ядосан, Ранд потисна Луз Терин до глухо бръмчене. Беше помислил да придружи жените извън града, само колкото да усети отново Извора, но единствена Мин прояви някакъв ентусиазъм. Нинив и Аливия не пожелаха да си признаят защо толкова държат да излязат навън, след като утринното небе предвещаваше дъжда, който сега се лееше като из ведро. Бяха излезли не за пръв път. За да усетят Извора, както той подозираше. Отново да отпият от Силата, макар и за кратко. Е добре, той щеше да издържи, без да може да прелива. Можеше да изтърпи липсата на Извора. Можеше! Трябваше да издържи, за да убие онези, които се бяха опитали да го убият.

„Не това е причината! — изрева Луз Терин, преодолял усилията на Ранд да то накара да замълчи. — Ти се страхуваш! Ако болестта надделее, докато се опитваш да използваш тер-ангреала за достъп, може да те убие, ако не и по-лошо! Може всички ни да убие!“

Виното се плисна на китката му, намокри ръкава му и пръстите му около чашата се стегнаха. Не се страхуваше! Нямаше да позволи на страха да го надвие. Светлина, все някой ден щеше да умре. Беше го приел.

„Посегнаха да ме убият и затова искам да умрат — помисли той. — Дори да отнеме малко време, може би дотогава болестта ще отмине. Да те изгори дано, трябва да доживея за Последната битка.“ Луз Терин в главата му се разсмя още по-лудешки.

В гостилницата се шмугна друг висок мъж — от вратата към конюшнята, почти под стълбището в дъното на залата. Мъжът отърси наметалото си, отметна качулката и закрачи към входа за Женската стая. С тази озъбена морда и остър нос, и с този поглед, който помете надменно хората по масите, приличаше донякъде на Торвал, но с двадесетина години по-състарено лице и прекалено дебел. Надникна през жълтата арка и извика с тънък, писклив глас, наситен с иллиански акцент:

— Госпожо Галгър, ще взема аз да тръгна утре заран. Рано. И да не ми вземаш пари за утре, ей!

Торвал беше тарабонец.

Ранд си взе наметалото, остави чашата на масата и излезе.

Обедното небе бе сиво и студено, дъждът бе позатихнал, но не много, и напъден от езерните ветрове, сам пъдеше всичко живо от улиците. Ранд придържаше наметалото си с една ръка, колкото за да опази сухи рисунките под палтото си, толкова и себе си да опази сух, а с другата държеше качулката над главата срещу порива на вятъра. Навяваните дъждовни капки го биеха в лицето като късчета лед. Подмина го самотен паланкин, косите на носачите висяха подгизнали на гърбовете им, а ботушите им шляпаха из локвите по каменната настилка. Малко хора се тътреха по улиците, плътно загърнати. До здрач оставаха още няколко часа, но той подмина някакъв хан с име „Сърцето на равнината“, без да влиза, а след него — „Трите господарки на Маредон“. Каза си, че е заради дъжда. Времето не беше подходящо да се мъкне от хан на хан. Но знаеше, че сам се лъже.