Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Връзката го предупреди и той се огледа тъкмо когато Нинив се появи на рамката на вратата към конюшнята, а след нея Мин и Аливия, които отърсваха дъжда от наметалата си и се мръщеха на мокрите петна по роклите си, сякаш бяха очаквали, че ще могат да яздят в това време, без да ги навали. Както обикновено, Нинив носеше своето бижу тер-ангреал, коланче и наниз, гривни и пръстени, и странния си ангреал гривна, свързана с пръстени.

Още докато се оправяше, Мин вдигна очи към Ранд и се усмихна, ни най-малко изненадана, че го вижда тук, разбира се. По връзката потече топлина като милувка. На другите две жени им отне повечко време, докато забележат него и Лан, но след като ги видяха, подадоха наметалата си на един от прислужниците да ги отнесе в стаите им и приседнаха до двамата мъже край камината и протегнаха ръце към огъня да се стоплят.

— Приятна ли ви беше разходката в дъжда с Кацуан? — попита Ранд и вдигна чашата да отпие от сладкото вино. Главата на Мин рязко се извърна към него и по връзката пробяга жилка на гузна съвест, но на лицето й се бе изписало искрено възмущение. Той едва не се задави, докато преглъщаше. Какво, нима срещата с Кацуан зад гърба му беше негова вина?

— Престани да гледаш Лан така сърдито, Нинив — каза той. — Верин ми каза. — Нинив го изгледа навъсено и той поклати глава. Всички жени казваха, че „всичко“, каквото и да значеше това „всичко“, винаги било по вина на мъжете и понякога като че ли наистина го вярваха! — Извинявам се за неприятностите, които сте изтърпели заради мен — продължи той, — но повече няма да ви се налага. Помолих я да ми стане Съветничка. По-скоро помолих Верин да й предаде, че искам да я помоля. Тази вечер. — Очакваше възклицания на приятна изненада и облекчение, но такива нямаше.

— Забележителна жена е тази Кацуан — рече Аливия и оправи прошарената си с бели косми златиста коса. Пресипналият й провлечен говор прозвуча изпълнен с възхищение. — Много изрядно поставя задачите. Стриктна е. Може да учи.

— И ти понякога можеш да видиш гората, овча главо, стига да те заведат за носа до нея — каза Мин, скръстила ръце под гърдите си. Връзката предаде одобрение, но Ранд не мислеше, че е заради решението му да се откаже от търсенето на изменниците. — Не забравяй, че иска да й се извиниш за Кайриен. Мисли за нея като за своя леля, онази, която няма да търпи глупости, и по-лесно ще се оправите.

— Кацуан не е толкова лоша, колкото изглежда. — Нинив се начумери на другите две жени и ръката й посегна към провисналата на рамото й плитка, въпреки че те не бяха направили нищо, освен да я погледнат. — Наистина не е! И ние ще си оправим… различията… след време. Само това ще е нужно. Малко време.

Ранд се спогледа с Лан, който сви леко рамене и отпи. Ранд бавно издиша. Нинив имаше „различия“ с Кацуан, които щели да се оправят „след време“, Мин виждаше в жената строга леля, а Аливия — стриктна учителка. Първото щеше да предизвика искри, докато се оправи, доколкото познаваше Нинив, но второто и третото никак не му допадаха. Отпи от виното и се умисли.

Мъжете по масите не бяха достатъчно близо, за да чуят дори ако заговореше високо, но Нинив сниши глас и се наведе към Ранд.

— Кацуан ми показа какво правят два от моите тер-ангреали — прошепна тя с възбуден блясък в очите. — Обзалагам се, че онези украси, които носи на косата си, също са тер-ангреали. Моите ги разпозна още като ги докосна. — Усмихната, Нинив потупа с палец единия от трите пръстена на дясната си ръка, със светлозелено камъче. — Знаех, че това може да засича преливане на сайдар до три мили, ако го наглася, но според нея можело да засича и сайдин. Тя, изглежда, смята, че би трябвало да ми показва и от каква посока преливат, но не разбрахме как.

Аливия се извърна от камината и изсумтя шумно, но също сниши глас и каза:

— А ти беше много доволна, след като и тя не можа. На лицето ти го видях. Как можеш да си доволна от незнанието, от невежеството си?

— Ами защото и тя не знае всичко — измърмори Нинив и погледна сърдито високата жена, но миг след това усмивката й се върна. — Най-важното нещо, Ранд, е ето това. — Ръцете й се спряха на тънкото коланче с геми около кръста й. — Тя го нарече „кладенец“. — Той се сепна, защото нещо невидимо го забърса по лицето, а тя се изкикоти. Нинив се изкикоти! — То наистина е кладенец — изсмя се тя и покри устните си с пръсти, — или бъчва, както искаш го наречи. И е пълно със сайдар. Не е много, но трябва само да обгърна сайдар през него, все едно че е ангреал. Не е ли великолепно?