Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Страхотно — отвърна той без особен ентусиазъм.

Кацуан значи обикаляше насам-натам с тер-ангреали в косата си, така ли? И най-вероятно с някой от тези техни „кладенци“, иначе нямаше да може да го познае. Светлина, а той си въобразяваше, че никой досега не е намирал два тер-ангреала, които да правят едно и също. Срещата тази вечер с нея щеше да е достатъчно неприятна, за да знае на всичко отгоре и че тя може да прелее, дори тук.

Тъкмо се канеше да помоли Мин да дойде с него, когато госпожа Кийни нахлу в гостилницата. Бялата кифла на тила й беше стегната толкова здраво, сякаш се бе помъчила да смъкне кожата от лицето, си. Жената хвърли мнителен, изпълнен с неодобрение поглед към Ранд и Лан и присви устни, сякаш се зачуди какво са сгрешили двамата. Беше я виждал да гледа по същия начин търговците, отседнали в хана. Поне мъжете търговци. Ако спалните й не бяха удобни и храната толкова добра, един гост нямаше да има.

— Това го донесоха за мъжа ви тази сутрин, госпожо Фаршоу — рече тя, подаде на Мин някакво писмо, запечатано с груб печат от червен восък, и острата й брадичка се вирна. — И за него разпитваше някаква жена.

— Верин — бързо каза Ранд, за да предотврати въпросите и да се отърве от ханджийката. Кой можеше да знае, че е тук, за да му прати писмо? Кацуан? Някой от ашаманите с нея? Или някоя от другите Сестри? Загледа намръщено сгънатия в ръцете на Мин лист, изпълнен с нетърпение ханджийката да се махне.

Устните на Мин трепнаха и тя така упорито се стараеше да не поглежда към него, че той разбра, че е събудил усмивката й. По връзката се прокрадна весела струйка.

— Благодаря, госпожо Кийни. Верин ни е приятелка. Острата брадичка се вирна още повече.

— Мен ако питате, госпожо Фаршоу, когато мъжлето е хубаво, трябва да го пазиш и от приятелките.

Загледани в гърба на жената, бойко закрачила към червената арка, очите на Мин засвяткаха с веселието, течащо по връзката — тя явно правеше усилие да не се разсмее. Вместо да подаде писмото на Ранд, Мин счупи печата с палец и го разгърна пред всички, сякаш беше родена в този луд град.

Намръщи се леко, щом зачете, но само краткото лумване по връзката го предупреди. Мин смачка листа и се обърна към камината, а той скочи от пейката и го дръпна от ръката й тъкмо преди да го хвърли в пламъците.

— Не бъди глупав — промълви тя, хвана го за китката и вдигна очите си към него — големи и тъмни очи, и смъртно сериозни. А по връзката — мрачна напрегнатост. — Моля те, не бъди глупав.

— Обещах на Верин, че ще се помъча да не бъда — каза Ранд, но Мин не се усмихна.

Той приглади листа на гърдите си. Писмото беше написано с непознат почерк, а подпис нямаше.

„Зная кой си и ти желая всичко добро, но искам да се махнеш от Фармадинг. Където стъпи, Прероденият Дракон оставя смърт и разруха. Сега вече знам и защо си тук. Ти уби Рочаид и Кисман също е мъртъв. Торвал и Гедвин са заели горния етаж над един ботушар на име Зерам, на улица «Син шаран», точно над Иллианската порта. Убий ги и си върви, и остави Фармадинг в мир.“

Часовникът в Женската стая удари поредния час. Оставаха няколко часа до тъмно, преди да се срещне с Кацуан.

Мин седеше кръстато на леглото — не толкова удобна поза с рокля, колкото с панталони — и въртеше един от ножовете между пръстите си. Том й беше казал, че това умение е съвсем безполезно, но понякога привличаше хорските погледи и караше хората около нея да внимават, без да й се налага да прави нещо повече. По средата на стаята Ранд държеше вдигнат меча си и оглеждаше прорезите, които бе направил по телената мрежичка на мирновръза, без да й обръща никакво внимание. Драконовите глави на китките му блестяха, метално червени и златни.

— Признаваш, че това трябва да е капан — изръмжа му тя. — И Лан го признава. Една полусляпа селейсинска коза ще има повече ум в главата, за да влезе сама в капан! „Само глупците целуват оса и гълтат огън!“ — позова се тя на старата пословица.

— Капанът всъщност не е капан, ако знаеш, че го има — разсеяно й отвърна той и леко наклони скъсаните нишки, за да си прилегнат една към друга. — Щом знаеш, че го има, можеш да измислиш начин да влезеш в него така, че да не е никакъв капан.

Тя замахна с все сила и хвърли ножа. Острието изсвистя пред лицето му, заби се във вратата и затрепери, а Мин скочи, спомнила си за последния път, когато го беше направила. Е, сега не лежеше върху него, а Кацуан нямаше да влезе. Лош късмет. Огън да го гори дано, онзи вкочанен възел от чувства в главата й дори не трепна, когато ножът профуча покрай него, на косъмче дори не трепна от изненада!