Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Двете сул-дам ахнаха и без колебание също коленичиха; като не само придърпаха Айез Седай до себе си, а хванаха ай-дам направо за нашийниците, за да ги накарат да ударят чела в пода.

Мат изпъшка, сякаш Тюон го бе изритала право в корема. Точно така се почувства. Щерката на Деветте луни. Аелфинът му беше казал истината, колкото и да мразеше да я знае. Щеше да умре и отново да оживее, ако не беше го правил вече. Щеше да се откаже от половината светлина на света, за да спаси света, а той дори не се опитваше да помисли какво ли може да означава това. И щеше да се ожени за…

— Тя е жена ми — промълви той. Някой издаде задавен звук. Стори му се, че е Домон.

— Какво?! — писна Егеанин и главата й се извърна към него така бързо, че опашката на косата й я плесна през лицето. Не беше допускал, че може да писка. — Не можеш да казваш това! Не трябва да казваш това!

— Защо не? — отвърна той с яд. Отговорите на аелфина винаги бяха верни. Винаги. — Тя е жена ми. Вашата проклета Щерка на Деветте луни е моята жена!

Всички се втренчиха в него освен Джюйлин, който свали шапката си и се втренчи в нея. Домон поклати глава, а Ноал се изсмя тихо. Егеанин зяпна. Двете сул-дам също го зяпнаха като някакъв изтърван и разбеснял се луд. Тюон го изгледа, но изражението й беше съвсем нечетливо, криеше всякаква мисъл зад тези тъмни очи. О, Светлина, какво да прави сега? Най-добре да продължи, докато не…

В преддверието със ситни стъпки влезе Селусия и Мат простена. Всички ли в целия проклет палат се бяха наговорили да дойдат тук точно сега? Домон посегна да я хване, но тя му се измъкна и побягна. Пълничката златокоса со’джин не важничеше както обикновено, а закърши ръце и завъртя плахо очи насам-натам като уловена сърна.

— Простете, че заговарям — промълви тя с изпълнен със страх глас, — но това, което правите, е глупаво до безумие. — Жената изстена, затича и се преви между двете коленичили сул-дам, с ръка на рамото на всяка от тях, сякаш търсеше закрилата им. Сините й очи не спираха да шарят из помещението. — Каквито и да са поличбите, това все още може да се оправи, стига да се съгласите да се оттеглите.

— Селусия, по-кротко — каза Мат и вдигна ръце да я успокои. В никой от спомените си не можеше да намери начин да успокои изпаднала в истерия жена. Освен да се скрие. — Никой няма да пострада. Никой! Обещавам ти. Хайде, по-кротко.

Неясно защо, лицето й за миг се вцепени от страх, но после тя се смъкна на колене и прибра ръце в скута си. Изведнъж целият й страх изчезна и тя си върна обичайната властна увереност.

— Ще ви се подчинявам, стига да не посягате на господарката ми. Ако го направите, ще ви убия.

Ако го беше чул от Егеанин, щеше да се позамисли. Но от тази закръглена женичка с меки като каймак бузки и ниска, макар че беше по-висока от господарката си… веднага го изби от ума си. Светлината знаеше, че жените са опасни, но Мат смяташе, че може да се оправи със слугинята на една дама. Поне истерията й приключи. Странно как изведнъж настъпваше и преставаше това нещо у жените.

— Предполагам, че смяташ да оставим и двете в плевника? — каза Ноал.

— Не — отвърна Мат, загледан в Тюон. Тя отвърна на погледа му със същото неясно изражение. Тънка като момче жена, след като му харесваха жени с повечко месце по кокала. И наследничка на трона на Сеанчан, след като от благороднички му настръхваше кожата. Жена, която беше искала да го купи, а сега най-вероятно искаше да забие нож в ребрата му. И тъкмо тя трябваше да му стане жена. Аелфинът винаги казваше истината. — Взимаме ги с нас.

Най-сетне Тюон реагира. Усмихна се, сякаш изведнъж разбра някаква тайна. Тя се усмихна, а Мат потръпна. О, Светлина, как само потръпна!

„Златното колело“ беше голям хан малко встрани от Аваринския пазар, с дълга гостилница, претъпкана с малки квадратни масички. Но дори по обед само една на всеки пет маси беше заета, обикновено от някой чуждестранен търговец, седнал срещу жена в одежди със скромни цветове и с коса, прибрана на темето или на тила. Жените също така бяха или търговки, или банкерки — във Фармадинг банкерството и търговията открай време бяха забранени за мъжете. Всички чужденци в гостилницата бяха мъже, тъй като жените сред тях можеха да се настанят в Женската стая. Миризмите на риба и на говежда гозба изпълваха въздуха и от време на време някой вик от една или друга маса раздвижваше прислугата, чакаща в редица в дъното на помещението. Иначе търговците и банкерките си говореха тихо. Шумът на леещия се навън дъжд беше по-силен от човешкия говор.