Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Сигурен ли си? — попита Ранд и си взе мазните рисунки от прислужника с острата челюст, когото беше придърпал в единия край на гостилницата.

— Мисля, че е той — отвърна човекът и изтри ръцете си в дългата престилка с извезаното на нея жълто колело на фургон. — На него ми прилича. Скоро ще се върне. — Очите му пробягаха над рамото на Ранд. — Вие по-добре си поръчайте пиене или си вървете. Госпожа Галгър не обича да приказваме, когато имаме работа. А и няма да й хареса, ако разбере, че говоря за един от благодетелните й гости.

В жълтата арка, водеща към Женската стая, стоеше мършава жена с висок костен гребен, втъкнат в тъмното валмо на косата на тила й. Начинът, по който оглеждаше гостилницата — наполовина кралица, излязла да прегледа владенията си, наполовина селянка, наглеждаща нивята си, и в двата случая — недоволна от оскъдния добив — я отличаваше като стопанката на хана. И гледаше Ранд и мъжа с острата челюст намръщено.

— Греяно вино — каза Ранд и му подаде няколко медни монети — за виното и един сребърник за сведението, колкото и несигурно да беше. Беше минала повече от седмица, откакто бе убил Рочаид и Кисман му бе избягал, и чак днес за пръв път получи нещо повече от свиване на рамене или поклащане на глава, когато показа рисунките.

Имаше поне една дузина свободни маси, но той искаше да е в ъгъла срещу входа на помещението, за да може да вижда кой влиза; докато се провираше между масите, до ушите му стигаха откъслеци от разговорите.

Една висока бледокожа жена в тъмнозелена коприна клатеше глава на един тайренец, седящ срещу нея. Стоманено-сивата й коса малко напомняше за Кацуан. Мъжът сякаш беше изсечен от каменни блокове, но смуглото му лице изглеждаше посърнало.

— За Андор няма защо да се безпокоите, господин Адмира — говореше му тя успокоително. — Повярвайте ми, андорците ще се разкрещят и ще си заразмахват мечове, но никога няма да стигнат до истински бой. Най-голямата изгода за вас е да продължите с вноса на обичайната стока. Кайриен ще ви обложи с една пета повече от Фармадинг. Помислете и за допълнителните разходи.

Тайренецът направи гримаса, сякаш се замисли. Или се зачуди дали всъщност „най-голямата изгода“ за него не съвпада с нейната.

— Чувам, че трупът бил целият почернял и подут — рече на друга маса кльощав иллианец в тъмносиньо палто. — Чувам, че Съветничките заръчали да го изгорят. — Вдигна многозначително вежди и се потупа с пръст по носа, който му придаваше вид на язовец.

— Ако в града имаше чума, господин Азереос, Съветничките щяха да я обявят — спокойно отвърна слабата жена, която седеше срещу него. С изящните гребени в навитата й на руло коса изглеждаше хубава, макар и с малко лисиче лице, хладна като Айез Седай, но с тънки бръчици около очите. — Искрено ви съветвам да не си насочвате търговията към Люгард. В Муранди е много неспокойно. Благородниците никога няма да подкрепят Редран да събере армия. А там са намесени и Айез Седай, за това трябва да сте чули. Светлината само знае какво ще направят пък те. — Иллианецът сви притеснено рамене. Напоследък никой не знаеше какво ще направят Айез Седай, ако изобщо някой го бе знаел някога.

Кандорец със сиви косъмчета в брадата и голяма перла на лявото ухо се беше навел срещу някаква дебела жена в тъмносива коприна, чиято коса беше събрана на кок.

— Чувам, че Преродения Дракон бил коронован за крал на Иллиан, госпожо Шимел. — Намръщи се и челото му още повече се набръчка. — Предвид прокламацията на Бялата кула си мисля дали да не пратя пролетния си керван фургони по река Еринин за Тийр. Речният път може да е по-тежък, но Иллиан не е кой знае какъв пазар за кожи, че да рискувам толкова.

Дебелата жена се усмихна.

— Разправят, че не са го виждали да се мярка в Иллиан, откакто взе короната, господин Посавина. Във всеки случай Кулата ще се оправи с него, ако вече не го е озаптила, а тази заран получих вест, че Тийрският камък е под обсада. При това положение едва ли ще намерите добър пазар за кожи, нали? Не, Тийр не е най-доброто място за избягване на рискове. — Бръчките по челото на господин Посавина още повече се задълбочиха.

Ранд стигна до масичката в ъгъла, хвърли наметалото на гърба на стола, седна с гръб към стената и вдигна яката си. Човекът с острата челюст му донесе калаена чаша с димящо подправено вино, измърмори набързо благодарностите си за среброто и заситни, след като го извикаха от друга маса. Двете големи камини в двата края на помещението затопляха въздуха, но и да забелязваше някой, че Ранд седи с несвалени ръкавици, не му обръщаха внимание. Той се преструваше, че гледа в чашата си, но с едното око не изпускаше вратата към улицата.