Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Виж, това прозвуча доста интересно. Но фойерверките все пак бяха по-важни, отколкото да се гушка с нея. Какви ли тайни знаеше, дето можели да го накарат да се изчерви? Виж, в тази работа той можеше да я изненада. Не всички от онези спомени на безбройните мъже, натъпкани в главата му, бяха свързани само с битки.

— Леяр на камбани — каза замислено Мат, без да има никаква представа как да продължи. Никой от древните спомени не му подсказваше нищо. — Ами всъщност… Един леяр на камбани би могъл да… Сигурно…

— О, не — бързо го прекъсна тя. — Сега ще си идеш и ще се върнеш след два-три дни. Много работа ме чака, а ти само ме отвличаш с тези свои въпроси и умилквания. Не. Без спорове! Тръгваш си веднага.

Навъсен, той се надигна от столчето и нахлузи на главата си черната шапка с широката периферия. Умилквания? Умилквания! Кръв и проклета пепел! На влизане беше хвърлил наметалото до вратата и сега изпъшка тихо и се наведе да си го вземе. Беше седял на това тъпо столче почти цял ден. Но май беше пробил някаква пролука към нея. Стига да решеше гатанката й. Леяр на камбани? Звънци за тревога. Гонгове за отмерване на часовете. Глупости.

— Щях да помисля дали да не цункам такъв сладък младеж като тебе, ако не принадлежеше на друга — измърмори тя с определено топла нотка в гласа. — Я какво хубаво дупе имаш.

Той се стегна като ужилен, но остана с гръб към нея. Лицето му се сгорещи само от гняв, но беше сигурен, че ще го вземе за изчервяване от срам. Обикновено успяваше да забрави как е облечен, стига да не му го подхвърлеше някой. Бяха го сполетели две-три неприятни случки из кръчмите. Докато лежеше по гръб с натрошения крак и целия увит в бинтове, Тилин му беше скрила всички дрехи. Така и не разбра къде ги е скрила, но беше сигурен, че са скрити, а не изгорени. В края на краищата едва ли се канеше да го държи цял живот при себе си. Оставили му бяха само тази шапка и черния копринен шал на врата. И сребърния медальон с лисичата глава, разбира се, увиснал на каишката под ризата. И ножовете му; виж, без тях наистина щеше да се почувства съвсем изгубен. Когато най-после успя да изпълзи от онова проклето легло, проклетата жена му беше приготвила нови дрехи. Беше седяла до него да гледа как проклетата шивачка му взима мерките и му ги пробва! Снежна дантела на китките почти скриваше проклетите му ръце, освен ако не внимаваше, и още дантела падаше от врата чак до скапания му кръст. Тилин обичаше дантела по мъж. Плащът му беше яркочервен, точно толкова ярко, колкото твърде впитите му панталони, и поръбен с изящна златна бродерия и с не какви да е проклети неща, а с бели розички! Да не говорим за белия овал на лявото му рамо, със Зеления меч и котва на рода Мицобар. А палтото му беше толкова скапано синьо, че и на Калайджия щеше да приляга, и извезано с червени и златни тайренски плетеници по гърдите и даже по ръкавите, да му се не види макар! Никак не обичаше да си спомня какво трябваше да изтърпи, само за да убеди Тилин да се откаже от перлите, сапфирите и Светлината знаеше само с какво още искаше да го натруфи. И беше късо колкото искаш. Неприлично късо! Тилин също обичаше да гледа проклетия му задник и изглежда, й беше все едно коя още ще го види!

Мат заметна плаща на раменете си — той поне го покриваше донякъде — и награби високата до рамото му тояга, подпряна до вратата. Бедрото и кракът щяха да го болят, докато не убие болката с вървеж.

— Значи след два-три дни — каза той с цялото достойнство, което успя да събере.

Алудра се изсмя тихо. Но не толкова тихо, че да не я чуе. Светлина, една жена можеше да постигне повече със смях, отколкото някое докерче с най-мръсна уста с цял низ от ругатни! И при това нарочно.

Излезе с накуцване от фургона и тръшна вратата веднага щом успя да се смъкне достатъчно по дървените стъпала, закрепени на задницата на колата. Следобедното небе си беше същото като заранта — сиво и навъсено, прошарено с мрачни облаци. Духаше напорист студен вятър. В Алтара нямаше истинска зима, но и това, което имаше, стигаше. Вместо сняг тук откъм морето връхлитаха ледени дъждове и бури, а помежду им беше толкова влажно, че студът изглеждаше още по-непоносим. Дори когато не валеше, земята под ботушите бе мека и подгизнала от влага. Навъсен, Мат се затътри по-надалече от фургона.

Жени! Макар че Алудра беше хубава. И знаеше как се правят фойерверки, освен това. Хм. Леяр на камбани? Може пък да го отгатне за два дни. Стига да не започнеше Алудра да задиря него. Доста жени май го правеха напоследък. Дали Тилин не беше променила нещо в него, че да накара жените да го задирят, както тя самата? Ами! Глупости. Вятърът подхвана наметалото и го развя зад гърба му, но Мат беше твърде погълнат от мислите си, за да се сети да го прибере. Две стройни жени — акробатки, предположи той — го подминаха с лукави усмивки, той също им се усмихна изкусително и им намигна. Тилин изобщо не го беше променила. Беше си същият мъж както винаги.