Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Щом слезем на брега — заяви тя, — трябва да похвалим Върховната лейди Сурот. — Придържай се към избрания курс. — Но трябва да се обсъдят и амбициите й. С авангарда на Предтечите тя постигна повече, отколкото императрицата, дано да е жива вечно, е мечтала, но такъв огромен успех често води със себе си не по-малки амбиции.

Подразнена от смяната на темата, Анат стисна устни. Очите й заблестяха.

— Убедена съм, че единствената амбиция на Сурот са интересите на империята.

Тюон кимна. Самата тя никак не беше убедена в това. Подобна убеденост можеше да доведе до Кулата на гарваните дори особа като нейната. Беше най-опасна тъкмо за особа като нейната.

— Трябва да намеря начин да се свържа с Преродения Дракон колкото може по-скоро. Той е длъжен да коленичи пред Кристалния трон преди Тармон Гай-дон, иначе всичко е загубено. — Пророчествата за Дракона го казваха изрично.

Настроението на Анат в миг се промени. Тя се усмихна и положи свойски ръка на рамото на Тюон. С това отиде твърде далече, но беше Се’фейа, а чувството за собственост навярно бе само плод на въображението на Тюон.

— Трябва да внимаваш — промълви Анат. — В никакъв случай не бива да се позволи той да разбере колко си опасна за него, преди да стане твърде късно да може да се спаси.

Последваха още съвети, но Тюон ги заслуша с половин ухо. Чу всичко, но не долови нещо, което да не е слушала вече поне сто пъти. Пред носа на кораба очите й различиха устието на голям залив. Ебу Дар, откъдето щеше да се развърне Коренне, както се беше разпростряло от Танчико. Мисълта я дари с приятната тръпка от нещо постигнато. Зад булото, тя беше само Върховната лейди Тюон, с ранг не по-висок от Мнозина други от Кръвта, но в сърцето си нито за миг не преставаше да е Тюон Атем Коре Пейендраг, Щерката на Деветте луни. И идваше да върне онова, което бе отнето от предците й.

Фургонът приличаше на голяма дървена кутия и напомняше на Мат за фургоните на Калайджиите. Къщичка на колела, макар че тази, цялата задръстена с вградени в стените шкафове и лавици, не бе пригодена за живеене. Мат бърчеше нос заради странните кисели миризми, които изпълваха вътрешността, и местеше неудобно задник на трикракото столче — единственото нещо, на което можеше да се седне. Счупеният му крак и ребра бяха почти зараснали, както и раните, които бе понесъл, когато онова проклето здание се срути цялото върху главата му, но все още го наболяваше тук-там. А освен това се надяваше на съчувствие. Жените много обичаха да проявяват съчувствие, стига да си изиграеш играта както трябва. Мат спря да върти пръстена с печата на пръста си. Позволиш ли на една жена да разбере, че си нервен, ще се срути цялата върху главата ти, а съчувствието моментално ще излети през прозореца.

— Чуй ме, Алудра — заговори той с най-печелившата си усмивка, — отдавна трябваше да разбереш, че сеанчанците изобщо няма да погледнат твоите фойерверки. Онези дамане правят едно нещо, което наричат „Небесни светлини“, и пред него, както съм слушал, и най-добрите ти фойерверки ще приличат на искрички, излетели през комина. Да не се обидиш де.

— Не съм ги виждала тия техни „Небесни светлини“ — отвърна му пренебрежително тя на твърдия си тарабонски говор. Беше навела глава над един голям дървен пахар на една от лавиците и въпреки широката лента, стегнала дългата й до кръста коса на тила, косата скриваше част от лицето й. Дългата й бяла престилка с черни петна не можеше да скрие колко добре прилепва по здравите й бедра тъмнозелената рокля, но Мат в момента повече го интересуваше какво прави. Е, да речем, че го интересуваше еднакво. А тя стриваше зърнеста черна пудра с дървено чукало, дълго колкото ръката й. Пудрата приличаше малко на онова, което беше виждал във фойерверките, като ги отвореше, но Мат все още не знаеше какво слага вътре. — Във всеки случай — продължи тя, без да забелязва интереса, с който я оглежда — тайните на Гилдията няма да ти издам. Трябва вече да си го разбрал.

Мат трепна. От няколко дни я обработваше, за да я докара до този въпрос, още откакто при едно случайно посещение на позорището на Валан Лука разкри, че тя е тук, в Ебу Дар, и през цялото време се боеше, че ще му спомене за Гилдията на Илюминаторите.

— Ама ти забрави ли, че вече не си Илюминаторка? Те те изритаха по… хм… сама каза, че си напуснала Гилдията. — Не за пръв път си помисли дали да не й напомни лекичко, че веднъж я беше спасил от четирима членове на проклетата им Гилдия, които искаха да й клъцнат гърлото. Такова нещо беше достатъчно повечето жени да ти се хвърлят на врата, да те разцелуват и да ти предложат каквото поискаш. Но когато я спаси, не последваха никакви целувки и едва ли щяха да се появят тепърва. — Все едно — продължи той с лековат тон, — няма защо да се безпокоиш от Гилдията. От колко време правиш нощни цветя? И никой не е дошъл да те спре. Бас държа, че оттогава изобщо не си виждала Илюминатор.