Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Тюон чак сега си даде сметка, че трие с ръка голия си череп. И си призна със съжаление, че проверява за четина.

— Ако го направиш — отвърна тя със закачлива строгост, — ще трябва да заповядам да те набият. Като възнаграждение, че си ме пердашила с пръчката толкова пъти.

Селусия нагласи наниза с рубини на шията на Тюон и се засмя.

— Ако решиш да ми платиш за всичко онова, няма да мога да седна повече до края на живота си.

Тюон се усмихна. Майката на Селусия я беше връчила на Тюон като люлчин дар, да бъде нейната дойка-слугиня и по-важното — нейна сянка, телохранителка, но за това не знаеше никой. Първите двадесет и пет години от живота на Селусия бяха преминали в обучение за тези длъжности. Тайно я бяха обучавали за останалата част от живота й. На шестнадесетия рожден ден на Тюон, когато главата й бе обръсната за пръв път, тя бе поднесла традиционните дарове на своя Дом на Селусия: малко имение заради грижите, които бе положила, оправдание за наказанията, на които я беше подлагала, и по една кесия със сто златни трона за всеки път, когато се бе налагало да наказва подопечната си. Родените с Кръвта, събрани да гледат представянето й за пръв път като пълнолетна, останаха силно впечатлени от всички тези пълни кесии — повече, отколкото мнозина от тях можеха да притежават. Беше доста… палава… като дете, да не говорим за ината й. И последният традиционен дар: предложението към Селусия сама да избере дали отново да бъде назначена. Тюон не беше сигурна дали тя самата или гледащата тълпа остана по-изумена, когато изпълнената с достойнство жена обърна гръб на силата и властта и вместо това помоли да стане гардеробиерка на Тюон — нейната главна слугиня. И отново нейна сянка, разбира се, въпреки че това не се обяви публично. Самата тя безкрайно се зарадва.

— Може би на малки дози, разтеглени в шестнадесет години.

Тюон погледна отражението си в огледалото и задържа усмивката, за да не остане жило в думите й, след което си придаде сериозност. Изпитваше повече привързаност към жената, която я бе отгледала, отколкото към майка си, която беше виждала едва два пъти годишно преди да навърши пълнолетие, или братята и сестрите си, които я бяха учили още с първите й стъпки, че трябва да се сражава заради тяхната майка. Трима от тях бяха загинали в тези борби досега, а трима се бяха опитали да убият нея. Една сестра и един неин брат бяха станали да’ковале и имената им бяха заличени от архивите също толкова твърдо, колкото ако се бе оказало, че могат да преливат. Дори сега мястото й далеч не беше сигурно. Само една погрешна стъпка можеше да струва живота й или по-лошо — да я съблекат и да я продадат като робиня на публичната площадка. Но слава на Светлината, усмихнеше ли се, тя все още изглеждаше на не повече от шестнайсет. Най-много!

Селусия се изкикоти и се обърна да вземе шапчицата от златна дантела от червената стойка върху масата. През тънката дантела щеше да прозира гладко обръснатият й череп и да я отличи със знака на Гарвана и розите. И да не беше чак шей’мошиев, в името на Коренне трябваше да възстанови равновесието си. Можеше да помоли Анат, своята Се’фейа, да изпълни изкупителното наказание, но бяха изтекли едва години от внезапната смърт на Нефери и тя все още не се чувстваше достатъчно добре с нейната наследничка. Нещо й подсказваше, че трябва да го направи сама. Навярно беше видяла поличба, която не бе осъзнала веднага. Едва ли имаше мравки на кораба, но няколко бръмбарчета сигурно… — Не, Селусия — промълви тя. — Було.

Устните на Селусия се свиха неодобрително, но тя мълчаливо остави шапчицата на стойката. Насаме, както сега, тя бе свободна да развърже езика си, но знаеше какво може да се говори и какво — не. На Тюон се бе наложило само два пъти да заповяда да я накажат и Светлината й бе свидетел — съжали поне толкова, колкото самата Селусия. Гардеробиерката й безмълвно извади дълго прозрачно було, разгъна го над главата на Тюон и го затегна с тънка, плетена от злато верижка с рубини. По-прозрачно дори от дрехите на да’ковале, булото изобщо не скриваше лицето й. Но скриваше най-важното.

Селусия постави на раменете на Тюон дълго, извезано със злато синьо наметало, след което отстъпи и се поклони дълбоко, така че златната й плитка докосна килима. Коленичилите да’ковале забиха лицата си в палубата. Идваше краят на интимността. Тюон напусна каютата сама.

Във втората каюта чакаха прави шест от нейните сул-дам, по три от всяка страна, с техните поверенички, коленичили върху широките лъскави дъски на палубата. Сул-дам се изпънаха, щом я видяха, горди като сребърната мълния по червените плохи на полите им. Облечените в сиво дамане стояха на колене, но също така с изправени гръбнаци, изпълнени със собствената си гордост. Освен нещастната Лидия, която се бе превила на колене и се мъчеше да притисне обляното си в сълзи лице в палубата. Янеле, която държеше каишката на червенокосата дамане, я изгледа отгоре навъсено.