Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Беслан го изгледа мрачно. Мургав и слаб, малко по-млад от Мат, когато се запознаха, Беслан беше весел и разгулен тип, винаги готов за обиколка по кръчмите, особено ако накрая се стигнеше до жени и свади. Но откакто дойдоха сеанчанците, стана по-сериозен. За него появата им беше нещо много сериозно.

— Майка ми няма да остане доволна, ако разбере, че помагам на любимеца й да напусне Ебу Дар, Мат. Ще вземе да ме ожени за някоя кривогледа и мустаката като тарабонски пехотинец.

След толкова време Мат все още се стъписваше. Така и не можа да свикне с мисълта, че според сина на Тилин това, което тя правеше с Мат, е в реда на нещата. Вярно, Беслан смяташе, че майка му се държи малко собственически с приятеля му — само малко обаче! — но това беше единствената причина да е готов донякъде да му помогне. Беслан твърдеше, че Мат е това, от което майка му имала нужда, за да отвлече ума си от тягостните договори, които бе принудена да сключи със Сеанчан! Понякога Мат съжаляваше, че не си беше останал в Две реки, където човек поне знаеше как мислят другите хора. Понякога съжаляваше искрено.

— Може ли вече да се връщаме в палата? — каза Олвер по-скоро настоятелно, отколкото като молба. — Имам урок по четене при лейди Ризел. Тя ми дава да си слагам главата на гърдите й, докато ми чете.

— Забележително постижение, Олвер — рече Том и поглади мустаци, за да скрие усмивката си. Наведе се към другите двама и сниши тон, за да не чуе хлапакът. — Тая жена ме кара да й свиря на лютнята преди да ми даде на мен да си сложа главата на тази чудесна възглавничка.

— Ризел кара всички първо да я забавляват — изкиска се Беслан, а Том го зяпна изненадано.

Мат изпъшка. Този път обаче не беше заради крака, нито защото като че ли всички мъже в Ебу Дар си избираха на чии гърди да си слагат главите, освен Мат Каутон. Проклетите зарове току-що пак бяха затракали в главата му. Нещо лошо идеше. Нещо много лошо.

Пътят им до града беше над две мили през ниски хълмове, които изтеглиха болката от крака на Мат и я върнаха отново малко преди да изкачат едно от възвишенията и пред очите им да се открие Ебу Дар, зад неговата разточително дебела варосана стена, която никой обсаден катапулт досега не беше успявал да разруши. Градът отвътре беше също целият в бяло, макар че тук-там се виждаха пъстроцветни куполи. Бяло варосани сгради, бели шпилове и кули, бели дворци блестяха дори в сив зимен ден като този. Тук-там по някоя се мяркаше кула с порутен връх или празнина на мястото на разрушена сграда, но всъщност завладяването му от сеанчанците не беше причинило големи щети. Бяха действали много бързо, с голяма ударна сила и установиха контрол над града преди още да се е оформила някаква рехава съпротива.

Изненадващо, но градът не помнеше толкова оживена търговия по това време на годината. Сеанчанците я подкрепяха, макар че търговците и капитаните на кораби, както и екипажите им, трябваше да се закълнат, че ще се покоряват на „Предтечите“, ще очакват „Завръщането“ и ще служат на „Онези, които се връщат у дома“. На практика това означаваше животът да си тече както обикновено, така че малцина отказваха. Всеки път, когато Мат го погледнеше, просторният залив се оказваше пълен с все повече кораби. Този следобед му се стори, че може да премине по тях от същинския Ебу Дар до Рахад, бандитския квартал, в който едва ли щеше да се накани да стъпи втори път. През дните, откакто успя да се вдигне отново на крака, често слизаше на пристанището да погледа. Не съдовете с оребрени платна или корабите на Морския народ, които сеанчанците преустройваха и попълваха със свои екипажи, но тези, които вееха Златните стършели на Иллиан или Меча и ръката на Арад Доман, или Полумесеците на Тийр. Вече не го правеше. Днес само погледна вяло към залива. Заровете, дето се въртяха в главата му, тътнеха като гръмотевица. Представа нямаше какво го чака, но беше сигурен, че няма да му хареса. Предупредяха ли го така заровете, рядко му харесваше.

Въпреки несекващия поток от коли през голямата сводеста порта и пешеходците, които се провираха между тях, за да влязат, дълга колона фургони, разтеглена чак до възвишението, чакаше ред да влезе и почти не помръдваше. Всеки излизащ от града на кон беше сеанчанец, все едно дали лицето му беше мургаво като на Морския народ, или бледо като на кайриенец, и те изпъкваха сред останалата гмеж не само с това, че бяха на коне. Някои от мъжете бяха обути в широки гащи и смешно впити палта с високи чак до брадичката яки, и с две редици копчета отпред, или свободно падащи, пищно извезани палта, дълги почти колкото женски рокли. Бяха от Кръвта, както и жените в странно скроените си рокли, ушити сякаш от тънки плохи и с цепнати поли, разкриващи глезените им, обути в яркоцветни ботуши и някакви крачоли, стигащи почти до стремената. Няколко от тях носеха дантелени була, които скриваха цялото лице освен очите, за да не ги виждат хората с просто потекло. Но конниците бяха най-вече войници с ярко боядисани ризници от застъпващи се метални пластинки. Някои от войниците също бяха жени, макар да не можеше да се разбере кой е мъж и кой — жена от тези шлемове с форма на чудовищни насекоми. Добре поне, че никой не носеше черно-червената униформа на гвардията на Смъртната стража. Дори сеанчанците като че ли че се изнервяха от близостта им, а това беше достатъчно, за да се държи Мат колкото се може по-настрана от тях.