Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Двамата го изгледаха безизразно, с което само потвърдиха подозренията му.

— Май трябва да повървя с теб — рече накрая Том. — Можем да си поговорим. Ти имаш забележителен късмет, Мат, и имаш освен това определен нюх към, как да го кажа, приключенията. — Беслан кимна. Олвер се задърпа от хватката на Том, мъчейки се да види всички странни хора наоколо наведнъж и без да го интересува какво си говорят големите.

Мат изсумтя кисело. Защо всички искаха от него да става герой? Рано или късно тази глупост щеше да го убие.

— Няма за какво да говорим. Те вече са тук, Беслан. Щом не можа да ги спреш да влязат, ясно е като бял ден, че няма да можеш да ги изтласкаш. Ранд ще се разправя с тях, ако може да се вярва на мълвата. — Вихрените цветове отново се развъртяха из главата му и за миг почти заглушиха тропането на заровете. — И освен това си дал онази проклета клетва да чакаш Завръщането. Всички я дадохме. — Отказът щеше да означава да те оковат във вериги и да те пратят да работиш на кейовете или да чистиш каналите в Рахад. Което според него не я правеше никаква клетва. — Чакай Ранд. — Цветовете придойдоха отново и изчезнаха. Трябваше да престане да мисли за… За определени хора. Ето че пак се завихриха. — Все още всичко може да се оправи, ако имаме време.

— Ти не разбираш, Мат — отвърна ядосано Беслан. — Майка все още седи на трона и Сурот твърди, че ще продължи да властва над цяла Алтара, не само над това, което държим около Ебу Дар, а навярно и повече, но майка трябва да се просне по очи и да се закълне във васална вярност на някаква си жена от другата страна на Аритския океан. Сурот казва, че аз трябва да се оженя за някоя от тяхната Кръв и да си обръсна главата, а майка ми я слуша. Колкото и да си дава вид Сурот, че са равни, все пак тя е длъжна да слуша какво й казва Сурот. А каквото и да казва Сурот, Ебу Дар всъщност вече не е наш, а и всичко останало няма да е наше. Сигурно няма да можем да ги изтласкаме със силата на оръжието, но можем да направим страната твърде гореща, за да го понесат. Белите плащове го разбраха. Питай ги какво разбират под „Алтарското пладне“.

Мат можеше да се сети и без да пита. Прехапа език, за да не му набие в главата, че сега в Ебу Дар има повече сеанчански войскари, отколкото Бели плащове в цяла Алтара по време на Войната на Белите плащове. Улица пълна със сеанчанци не беше най-доброто място за плещене, нищо, че повечето наистина приличаха на селяци и занаятчии.

— Схващам, че много бързаш да ти набият главата на пика — рече тихо той. Толкова тихо, колкото можеше, и въпреки това да го чуят сред врявата от човешки гласове, мученето на говедата и гъшия крясък. — Сигурно си чувал за Ослушвачите им. Онзи тип ей там, дето прилича на коняр, може да е от тях, или оная мършава жена с вързопа на гърба.

Беслан погледна към двамата толкова свирепо, че ако наистина бяха Ослушвачи, щяха да донесат за него само заради това.

— Сигурно ще запееш друга песен, когато стигнат до Андор — изръмжа той и си запробива път през тълпата, бутайки ядосано с лакти всеки, който му се изпречеше. Мат нямаше да се изненада, ако скоро се почнеше бой. Подозираше, че Беслан нарочно си го търси.

Том се обърна да тръгне с Олвер, но Мат го хвана за ръкава.

— Укроти го малко, ако можеш, Том. И гледай и своите нерви да поукротиш. За толкова време би трябвало да ти е омръзнало да се бръснеш слепешком.

— Изобщо не съм запален и правя каквото мога — сухо отвърна Том. — Но той просто не може да седи кротко. Това е родната му страна. — По старческото му лице пробяга лека усмивка. — Казваш, че няма да поемеш рискове, но ще го направиш. И когато го направиш, това, което двамата с Беслан можем да опитаме, ще прилича на невинна разходка в цветна градинка. Когато ти си наоколо, дори бръснарят става сляп. Хайде, момче — рече той и вдигна Олвер на раменете си. — Че ако закъснееш за урока, Ризел може и да не ти даде да си сложиш главата на гърдите й.

Мат го загледа намръщено как си пробива път по-бързо с Олвер, възседнал раменете му, отколкото Беслан. Какво имаше предвид Том? Той никога не поемаше рискове, освен ако сами не се струпаха на главата му. Никога. Озърна се небрежно към мършавата жена и непознатия тип с оцапани с тор ботуши. Светлина, те наистина можеха да са Ослушвачи. Всеки наоколо можеше да е от тях. Това стигаше, за да му настръхне кожицата на гърба все едно, че го следят.

Измина мравешката дълго разстояние по улиците, които ставаха все по-претъпкани с хора, животни и фургони, колкото повече се приближаваше към кейовете. Дюкяните по мостовете над каналите бяха със спуснати кепенци, уличните амбуланти се бяха прибрали, а акробатите и жонгльорите, които обикновено забавляваха минувачите на всяка пресечка, нямаше да имат място за игра, ако и те не се бяха омели. Колко бяха сеанчанците ли? Ами доста. И на всеки петима се падаше по един войник, изпъкваха със суровите си погледи, плещестите рамене и изправена стойка, толкова различни от селяците и занаятчиите дори когато не бяха в снаряжение. Тук-там из улиците се движеха малки групички сул-дам с дамане, сред разчистени от околната навалица островчета. Отваряха им път не от страх, във всеки случай не и от страна на сеанчанците. Те кимаха почтително на жените с мълниите на сините рокли и се усмихваха одобрително, щом двойките ги подминеха. Беслан да си гледа работата. Сеанчанците никой нямаше да може да ги изтласка, освен с армия от Аша’ман като онази, която според слуховете ги бе подгонила преди седмица на изток. Или пък армия, въоръжена с тайните на Илюминаторите. Какво в името на Светлината можеше да иска Алудра от един леяр на камбани?