Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Постара се да не се приближава до пристанището. Този урок вече го беше научил. Това, което търсеше, всъщност бе някоя игра на зарове и ако може да продължи чак до среднощ. За предпочитане — толкова до късно, че Тилин да е заспала, когато се прибереше в палата. Тя му беше отнела заровете с твърдението, че не й харесвало да играе на комар, макар че се съгласи да поиграят, когато й предложи да залагат на „глоба“, докато лежеше прикован в леглото. За щастие зарове винаги се намираха лесно и с неговия късмет винаги беше по-добре да се използват чужди зарове.

Но кръчмите и гостилниците, в които се отби, се оказаха още по-претъпкани от улиците. Едва се намираше място колкото да обърнеш някоя халба, камо ли за хвърляне на зарове. Пълни бяха със смеещи се и пеещи сеанчанци и с ебударци с мрачни лица, които поглеждаха намусено сеанчанците. Мат все пак питаше гостилничарите и кръчмарите дали няма да се намери някое килерче, което да наеме, но всички до един вдигаха съжалително рамене и клатеха глави. Всъщност не беше и очаквал друго. Нищо свободно не можеше да се намери още преди да се появят новите. Въпреки това го обзе потиснатост и той провеси нос, също като чуждоземските търговци, които виждаше наоколо си — забили очи в чашите и чудещи се как да изкарат стоката си от града, след като им бяха прибрали конете. Злато имаше да плати колкото искаше Лука, че и повече, но всичкото се пазеше в един сандък в Тарасинския палат, а Мат нямаше намерение да се опитва да изнесе достатъчно с едно влизане. Особено след като дворцовата стража го домъкна последния път обратно от пристанището като уловен елен. Макар че тогава само си говореше с капитани на кораби, нищо повече. Ако Тилин разбереше, че се опитва да измъкне повече злато, отколкото му трябва за една нощ игра на комар… О, не! Стая трябваше да си намери, някаква дупка на тавана в някой хан, голяма колкото гардероб. Каквото и да е, където да може да крие златото, което ще изнася малко по малко, или пък да разчита само на шанса със заровете. Едното или другото. С късмет или без късмет обаче по едно време разбра, че днес няма да получи нито едното, нито другото. А проклетите зарове продължаваха да трополят в главата му. Да тътнат.

Не се задържаше за дълго на едно място и не само заради липсата на място за игра или свободно помещение. Ярките му дрехи, от които и Калайджия щеше да се засрами, привличаха хорските очи. Дотам, че някои сеанчанци го взимаха за човек, дошъл да ги забавлява, и се опитваха да му плащат да им попее! Веднъж-дваж той дори прие, но щом му чуха гласа, си поискаха парите обратно. Някои ебударци с дългите криви ножове, затъкнати зад поясите им и тъпкани с яд, който не можеха да си изкарат на сеанчанците, решаваха да си го изкарат на тъпия палячо, комуто липсваше само вапцаното лице, за да мине за благороднически глумец. Щом забележеше, че такива типове го заглеждат, Мат се шмугваше заднишком през вратата и — отново сред уличната гмеж. Научил бе горчивия урок, че все още не е във форма да се бие, а и главата му на убиец, изложена при градската порта, нямаше да му върши много работа.

Където можеше, Мат спираше да отдъхне малко — било на някое празно буре, оставено при входа на задънена уличка, или когато, рядко макар, се намереше свободно място за още един човек на пейката пред някоя пивница, или на каменно стъпало, докато стопанката на сградата не излезеше и не заметеше шапката му с дворната метла. Коремът му вече се бе залепил на гръбнака. Имаше чувството, че всички го зяпат в тези ярки дрехи, вечерната влажна хладина се просмукваше до костите му и единствените зарове, които май щеше да намери днес, бяха онези, дето трополяха в главата му като конски копита. Едва ли някога бяха тропали толкова силно.

— Май нищо няма да стане, освен да се връщам и да ставам пак проклетото пале на кралицата! — изръмжа той и се надигна с помощта на тоягата от разнебитения сандък, на който бе седнал. Неколцина минувачи го изгледаха все едно, че е с вапцано лице. Мат не им обърна внимание. Какво да се разправя с тях? Да вземе да ги забуха с тоягата ли? Макар че си го заслужаваха, да зяпат така човек.

Улиците бяха все така пълни, забеляза той, и щеше да превали полунощ, докато се добере до палата, ако си пробиваше пътя през навалицата. Тилин, разбира се, щеше да е заспала вече. Може би. Стомахът му заръмжа почти толкова силно, че да заглуши заровете. Ако закъснееше много, оная можеше да заповяда на готвачите да не му дават нищо за ядене.