Робърт Джордан - Сърцето на зимата

По площада Мол Хара метеше студен вятър, който повдигаше наметалото на Мат и ако задържеше така, можеше да заледи калта, полепнала по дрехите му. Слънцето надничаше полускрито над покривите на къщите и сенките се издължаваха. Стиснал с едната си ръка тоягата, а с другата — скъсаната каишка на медальона, пъхнат в джоба му, за да може лесно да го извади, ако се наложи, той не можеше да направи нищо, освен да остави наметалото да плющи накъдето си ще. Болеше го всичко, заровете в ума му трополяха тревожно, но Мат не обръщаше внимание нито на едното, нито на другото. Много беше зает с това да се озърта във всички посоки наведнъж и в същото време — да се чуди през колко малка дупка бе успяло да се провре онова нещо. По едно време се улови, че зяпа с тревога дребните пукнатини между квадратните камъни на настилката. Макар че съществото едва ли щеше да изскочи точно от тях.

Откъм околните улици се носеше приглушена глъч, но тук само едно мършаво псе пробяга покрай фонтана със статуята на отдавна мъртвата кралица Нариен. Според някои вдигнатата й ръка сочела богатството на океана, обкръжил Ебу Дар, а според други — опасността, която ги заплашвала оттам. Трети пък твърдяха, че наследникът й искал да обърне внимание на факта, че само една от гърдите на статуята е разголена, което означавало, че била само наполовина разгулна.

В други дни в този час дори през зимата Мол Хара щеше да е пълен с разхождащи се влюбени двойки, шляещи се лениво улични продавачи и изпълнени с надежда просяци. Но просяците сега бяха изметени от улиците и накарани да работят от сеанчанците, а другите предпочитаха да си стоят вкъщи дори през деня. Причината беше Тарасинският палат, грамадата от бели куполи, мраморни кули и тераси от ковано желязо, резиденцията на Тилин Кинтара Мицобар, по милостта на Светлината кралица на Алтара — по-точно на тази час от Алтара, която се намираше на няколко дни езда от Ебу Дар — Господарката на Четирите вятъра и Пазителка на Морето на бурите. И, което навярно беше по-важно в момента, резиденцията на Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат, командващата „Предтечите“ — тоест авангарда — на императрицата на Сеанчан, дано да е жива вечно. Много по-страшен пост в Ебу Дар за момента. Пред всеки вход стояха гвардейци на Тилин в зелени ботуши, торбести бели панталони и позлатени гръдни брони върху зелените униформени палта, а с тях — мъже и жени в онези насекомо подобни шлемове и брони, нашарени на ивици в синьо и жълто, или зелено и бяло, и всякакви други съчетания, каквито могат да му хрумнат на човек. Кралицата на Алтара искала сигурност и тишина, за да може да си отдъхва. По-точно Сурот казваше, че го искала. А щом Сурот кажеше, че Тилин иска нещо, Тилин тутакси решаваше, че наистина го иска.

След кратък размисъл Мат поведе Ноал към една от портите към дворцовите конюшни. Да успее да вкара оттам външен човек изглеждаше по-вероятно, отколкото ако опиташе по величествените мраморни стъпала. Да не говорим, че имаше много повече шанс да свали цялата тази кал преди да се наложи да се изправи пред Тилин. Последния път съвсем открито бе изразила недоволството си, когато се върна пораздърпан след една кръчмарска свада.

До отворената порта стояха шепа ебударски стражи с алебарди и същия брой сеанчанци от другата страна, с копия с пискюли и вкочанени като статуята на Нариен.

— Благословът на Светлината да е над всички тук — учтиво измърмори Мат към ебударците. С ебударците винаги беше разумно човек да е учтив, поне докато ги опознаеш. Както и след това, между другото. И все пак те бяха някак… по-податливи от сеанчанците.

— И над вас, милорд — отвърна му набитият офицер, пристъпи напред и Мат го позна. Сурливан Сарат. Свестен човек беше, винаги готов с някоя шега, и имаше усет за коне. Сурливан го огледа, поклати глава и се потупа по острия шлем с позлатената пръчка на ранга си. — Пак ли сте се били, милорд? Ще кипне като чайник, като ви види.

Мат се помъчи да не му личи толкова, че не може да стои прав без тоягата, и настръхна. Шега ли? Този мъж със загорялото лице имаше език като пила. А и усетът му за коне не беше кой знае какъв.

— Ще има ли въпроси, ако този приятел влезе да спи при хората ми? — грубо попита Мат. — Не би трябвало да има. При моите хора все ще се намери място за още един. — Че и за повече, ако си говорим истината. Досега бяха загинали осем души, само защото го последваха до Ебу Дар.