Мат предпазливо заотстъпва. Ботушът му се подхлъзна в нещо, което издаде гнусна миризма, и той залитна към стената на кръчмата. Само отчаяното размахване на лисичата глава задържа голама да не скочи отново. Гласовете по улицата звучаха така мъчително близо… Все едно че бяха в Барзайн. Но Барзайн отдавна беше загинал, както и той щеше да е скоро.
— Тук сви, в алеята! — изрева някой. — След мен! Бързо! Ще ни избяга!
Мат не откъсваше очите си от голама. Очите на съществото се извърнаха към улицата и то се поколеба.
— Заповядано ми е никой да ме не види освен ония, що трябва да пожъна — изсъска му то, — тъй че ще поживееш още малко. Още малко.
И побягна, хлъзгайки се в калта, и след миг сякаш изтече зад ъгъла.
Мат затича след него. Да го питаше някой защо, нямаше да може да каже. Само дето онова се беше опитало да го убие, канеше се да се опита пак, а той целият бе настръхнал. Значи щеше да го убие на спокойствие, така ли? Ами щом медальонът можеше да го рани, сигурно можеше и да го убие.
Стигна до ъгъла на кръчмата и видя голама в същия миг, в който той се обърна да го погледне. Създанието отново се поколеба за миг. Задната врата на кръчмата стоеше открехната и пропускаше веселите гласове отвътре. Съществото пъхна ръце в една дупка, зейнала от паднала тухла в задната стена на сградата срещу кръчмата, и Мат се вцепени. Едва ли му трябваха оръжия, но ако беше скрило някое тук… Не мислеше, че ще оцелее, ако това нещо го нападнеше и с оръжие. След дланите навътре се пъхнаха целите ръце до раменете, след което и главата на голама се навря в дупката, а ченето на Мат увисна. После и гърдите на голама се напъхаха, след тях и краката, и той изчезна целият. През отвор с големина има-няма колкото двете шепи на Мат.
— Такова нещо не бях виждал — тихо каза някой до него, Мат се сепна и видя, че не е сам. Проговорилият беше някакъв белокос старец с изгърбени рамене, с голям крив нос по средата на унило лице и с вързоп, преметнат на гърба. Тъкмо прибираше много дълга кама в канията под палтото си.
— Аз съм виждал — кухо отвърна Мат. — В Шадар Логот. — Понякога късчета от собствената му памет бликваха сякаш отникъде и това последното изплува на повърхността тъкмо докато гледаше поразен голама. Ей такива спомени предпочиташе хич да не ги помни.
— Малцина, които стъпват там, оцеляват — рече старецът и го изгледа втренчено. Набръчканото му лице изглеждаше някак познато, но Мат не можа да го намести в паметта си. — Какво си търсил в Шадар Логот?
— Твоите приятели къде са? — на свой ред го попита Мат. — Хората, дето ги викаше? — Само двамата бяха в алеята. Глъчта по улицата не секваше, но той не долови сред нея викове, че някой щял да избяга, ако не побързат.
Старецът сви рамене.
— Не знам дали някой разбра какво викам. Тия тук много трудно може да ги разбере човек. Просто помислих, че мога да го изплаша така. Но като видях това… — Махна с ръка към дупката в стената, засмя се и оголи редките си зъби. — Двамата с теб май имаме късмета на Тъмния.
Мат направи гримаса. Много пъти го беше чувал това за себе си и никак не му харесваше.
— Може и така да е — измърмори той. — Прощавай. Май трябваше да се представя поне на човека, който ми спаси живота. Казвам се Мат Каутон. Отскоро ли си в Ебу Дар? — Вързопът, окачен с ремъци на гърба на стареца, му придаваше вид на скитник. — Трудно ще си намериш място за спане. — Вгледа се в чворестата ръка, която старецът му подаде. Цялата беше на възли, сякаш всичките му пръсти се бяха счупили наведнъж и след това бяха зараснали накриво. Но ръкостискането му беше силно.
— Аз пък съм Ноал Чарин, Мат Каутон. Не, от доста време съм тук. Но постелята ми на тавана на „Златните патки“ сега я зае един дебел търговец на масло от Иллиан, когото изхвърлиха тази заран от стаята му заради един сеанчански офицер. Помислих, че ще мога да се подслоня в тази уличка за през нощта. — Той се почеса по носа с кривия си показалец и се изкиска, сякаш спането в задънената мръсна уличка беше много смешно. — Няма да ми е за пръв път да спя на кораво, макар и в град.
— Мисля, че имам нещо по-добро за теб — каза му Мат, но останалото, което щеше да каже, замря на езика му. Защото усети, че заровете продължават да се въртят в главата му. Успял беше да ги забрави, докато голамът се опитваше да го убие, но още подскачаха, още не бяха спрели. Ако го предупреждаваха за нещо по-опасно и от голам, предпочиташе изобщо да не го знае. Само че щеше да го узнае. Изобщо не се съмняваше в това. И когато го узнаеше, щеше да е много късно.
Читать дальше