Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— По-добре да е мъртъв човек, предполагам — промърмори той и продължи. Теслин беше корава жена и сигурно всеки миг размисляше как да се измъкне, но твърдостта й я беше докарала само дотук. Надзорницата на корабите и нейният Надзорник на оръжията бяха издъхнали на дръвника, без да запищят, но това не ги бе спасило, нали?

— Ти вярваш ли го? — попита разсеяно Ноал и отново намести непохватно вързопа на гърба си. Потрошените му ръце бяха държали ножа доста убедително, но във всичко останало изглеждаше непохватен и тромав.

Мат го изгледа навъсено. Не. Не беше сигурен, че го вярва. Тези сребърни ай-дам много приличаха на невидимия нашийник, който му беше сложила Тилин. Но от друга страна, Тилин можеше цял живот да го гъделичка под брадичката, стига това да опазеше живота му от дръвника. Светлина, нямаше ли най-после тези проклети зарове в главата му да спрат и да се свършва! Не, това беше лъжа. Когато най-сетне разбереше какво са означавали, щеше да съжали, че са спрели.

Помещението, което си деляха Чел Ванин и другите оцелели от Червената ръка, се намираше недалече от конюшните — дълга варосана барака с нисък таван и прекалено много легла за тези, които бяха останали живи. Ванин, оплешивяла и потна грамада, лежеше на едно от тях по долна риза, с разтворена на гърдите му книга. Мат се изненада, че изобщо може да чете. Ванин се изплю на пода през дупката на мястото на избитите си зъби, изгледа навъсено оцапаните дрехи на Мат и попита:

— Пак ли си се бил? Няма да й хареса. — Не стана. С няколко малки и странни изключения, Ванин смяташе, че не пада по-долу от всеки лорд.

— Неприятности ли, лорд Мат? — изръмжа Харнан и стана от леглото си. Беше здравеняк и нервите му също бяха здрави, но сега стисна челюсти и грубо татуираният ястреб на едната му буза се набръчка. — Да прощавате, но още не сте във форма за това. Кажете ни само как изглежда и ние ще го оправим.

Останалите трима се струпаха около него нетърпеливи, като двама награбиха палтата си, докато още затъкваха ризите си в панталоните. Метвин, кайриенец с момчешко лице, макар с десет години по-голям от Мат, вдигна меча си, който бе оставил опрян до леглото, и издърпа малко острието от ножницата да види дали е наточено добре. С меча беше най-добрият от тях, при това много добър, макар че Гордеран почти не му отстъпваше, нищо че приличаше на ковач. Гордеран изобщо не беше толкова муден, колкото предполагаха безкрайно широките му рамене. Дузина мъже от Бандата на Червената ръка бяха тръгнали с Мат за Ебу Дар, осем от тях бяха загинали, а останалите стояха натикани тук в палата, където не можеха нито слугини да щипят, нито да се сбият като хората на игра на комар или да се напият свястно, докато не паднат по очи. Както щяха да могат, ако бяха отседнали в хан, където ханджийката да ги влачи до леглата, макар че кесиите им на другия ден ще са поолекнали.

— Това е Ноал. Той ще ви разкаже по-добре от мен какво се случи — отвърна Мат и бутна шапката на тила си. — Той ще спи тук при вас. Спаси ми живота.

Това предизвика одобрителни възклицания, да не говорим за потупванията по гърба, които за малко щяха да катурнат стареца. Ванин чак благоволи да си отбележи мястото в книгата с палец и приседна на ръба на тънкия дюшек.

Ноал смъкна вързопа си на едно свободно легло и заразказва случката с добре отиграни жестове. Изигра ролята си и даже се направи малко на шут, уж че се пързалял в калта, зяпнал в голяма, докато Мат се бил геройски. Оказа се роден разказвач, добър като истински веселчун, така че слушателите можеха да видят и да си представят на живо това, което описваше. Харнан и мъжете от Червената ръка се разсмяха искрено, но смехът им замря, когато Ноал стигна до измъкването на нападателя на Мат през малката дупка. Ванин остави книгата и отново се изплю през зъби. Голамът беше оставил Ванин и Харнан полумъртви в Рахад. Полумъртви, защото гонеше друга плячка.

— Тази гадина иска да ме спипа, не знам защо — подхвърли с безгрижен тон Мат, след като старецът свърши разказа си и се отпусна на леглото до вещите си, видимо изтощен. — Може да съм играл на зарове някой път с него, не помня. Вие няма от какво да се боите, стига да не се пречкате между него и мен. — Ухили се, мъчейки се това да прозвучи на шега, но никой друг не се усмихна. — Всеки случай утре ще ви заделя злато. Ще си наемете превоз на първия кораб за Иллиан и ще отведете Олвер с вас. Том и Джюйлин също, ако се съгласят да тръгнат. — Предполагаше, че хващачът на крадци поне ще приеме. — Както и Нерим и Лопин, разбира се. — Свикнал беше вече двамата слуги да се грижат за него, но тук едва ли имаше нужда от тях. — Талманес трябва вече да е някъде край Кемлин. Смятам, че няма да е трудно да го намерите. — Щом си отидеха, щеше да остане съвсем сам с Тилин. Светлина, готов беше по-скоро отново да се изправи срещу голама!