Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Не, не си прави труда да ми го казваш — продължи Мат. Направих предложение на Харнан и другите, отворено е и за теб. Ако решиш да си ходиш, ще ти дам пари.

Хващачът на крадци го изгледа безизразно.

— Харнан и другите какво казаха? И какво толкова глупаво прави според теб Том? Тия покриви той ги познава по-добре от теб и мен.

— Голамът все още е в Ебу Дар, Джюйлин. — Том беше убеден, че ако някой разбира от Играта на Домове, то това е той, и много обичаше да си пъха носа в политиката. — Преди малко се опита да ме убие.

Джюйлин изпъшка, сякаш го изритаха в корема, и прокара длан по късо подрязаната си черна коса.

— Въпреки това, имам си причина да поостана тук — каза той. Изразът му се промени до нещо опърничаво и оправдателно, и примесено с чувство за вина. Този блуждаещ поглед Мат не беше забелязвал досега у него, но когато един мъж изглежда така, това можеше да означава само едно.

— Отведи я със себе си бе, човек — каза Мат. — Пък ако не иска, голяма работа. Само час след като пристигнеш в Тийр, на всяко коляно ще ти се друсне по една жена. Така стоят работите с жените, Джюйлин. Каже ли една „не“, винаги ще се намерят други, които да кажат „да“.

Един слуга, забързан с товар ленени кърпи, зяпна удивено оплескания с кал Мат, но Джюйлин помисли, че е заради него, затова измъкна палците си от колана и се постара да си придаде по-смирена стойка. Без особен успех. Вярно, че Том спеше при слугите, но още в началото го бе направил така, че да изглежда, все едно сам го е избрал, като проява на чудатост, и на никого не му се струваше странно, че го вижда тук по горните етажи и навярно се промъква в покоите на Ризел, които доскоро бяха на Мат. Докато Джюйлин описа надълго и широко, че бил „хващач на крадци“ — поне „събирач“ да се беше нарекъл — и изгледа право в очите толкова наперени млади благородия и самодоволни търговци, за да им покаже, че не пада по-долу от тях, така че накрая всички в палата знаеха кой е и какво е. И къде му е мястото: долу при слугите.

— Милорд е много мъдър — рече той нарочно много високо и се поклони вдървено. — Милорд знае всичко за жените. Ако милорд благоволява да извини покорния си слуга, трябва да се връщам където ми е мястото. — Обърна се да си тръгне и подхвърли през рамо, пак така високо: — Днес чух, че ако милорд благоволи още веднъж да се върне така, сякаш са го влачили по улицата, кралицата възнамерява да напердаши с тояга особата на почитаемия милорд.

И това беше капката, която преля чашата.

Мат изрита крилата на вратата към покоите на Тилин, нахлу вътре, хвърли шапката си през стаята… И се закова на място с увиснало чене, и всичко, което се канеше да избълва, замръзна на езика му. Шапката му падна на килима и се търкули нанякъде. А вятърът лъхна през високите прозорци с тройни арки, водещи към голямата тераса с изглед към Мол Хара.

Тилин се извърна в креслото, резбовано така, че да прилича на позлатен бамбук, и го изгледа над ръба на пълния си с вино бокал. Лъскавата й черна коса, леко посребрена по слепоочията, падаше на гъсти вълни и ограждаше като в рамка красивото й лице с очи на хищна птица — точно в този момент крайно недоволна птица. Веднага му се набиха в очи уж несъществени неща. Както си седеше преметнала крак връз крак, тя подритна нервно под масата и пъстрите фусти под роклята се разпиляха. Светлозелена дантела обрамчваше дълбокото овално деколте, откриващо наполовина пълните й гърди с отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на брачната й кама в пазвата. Не беше сама. Срещу нея седеше Сурот, забила навъсен поглед в своя бокал, и дългите й нокти потропваха по облегалката на креслото. Беше доста хубава жена, въпреки наполовина обръснатата си глава с оставен само един дълъг перчем. Хубава, само че хищната Тилин изглеждаше пред нея като плахо зайче. По два от дългите нокти на ръцете й бяха лакирани в синьо. А до нея, представете си, седеше някакво момиченце — също облечено в пищна роба на нежни цветенца върху белите поли, но с прозрачен воал, скриващ цялата му глава — като че ли беше изцяло обръсната! — и отрупано с цяло съкровище от злато и рубини. Колкото и да беше стъписан Мат, златото и рубините не му убягнаха. А някаква стройна жена, с тъмна почти колкото косата й кожа и висока като айилка, стоеше зад стола на момичето, скръстила ръце на гърди с изписано на лицето й едва прикрито нетърпение. Вълнистата й катранено-черна коса беше късо подрязана, но изобщо не беше бръсната, следователно не беше нито от Кръвта, нито со’джин. С властната си хубост тази жена засенчваше и Тилин, както и Сурот. На Мат не му убягваха не само скъпоценностите, но и хубавите жени, дори когато се чувстваше като ударен с чук по главата.