Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Честта е моя — отвърна Тилин, не много по-уверено отпреди. Жест от страна на со’джин и русокосият младеж притича до вратата, отвори я и остана коленичил да я задържи, но процедурата с приглаждането на полите и оправянето на дрехите, неизбежна за жените преди да тръгнат нанякъде, се проточи. Неизбежна, все едно дали са сеанчанки, алтарки или откъдето и да било. Въпреки че червенокосата да’ковале я изпълни върху Тюон и Сурот. Мат се възползва от възможността да придърпа Тилин малко настрана, за да не ги чуват. Забеляза, че сините очи на со’джин не се откъсват от него, но поне Тюон, оставила се на грижите на да’ковалката си, като че ли бе забравила за съществуването му.

— Да знаеш, че не просто съм паднал — тихо каза той. — Голамът се опита да ме убие преди не повече от час. Май ще е най-добре да си замина. Онова нещо иска живота ми и да знаеш, че е готово да убие всеки, който е край мен. — Планът току-що му хрумна, но май имаше добър шанс да успее.

— Той… то… не може да те хване, прасчо — изсумтя Тилин. И хвърли към Тюон такъв поглед, че момичето можеше набързо да забрави, че Тилин й е „сестра“, ако го беше забелязала. — Нито пък тя. — Добре че поне прояви благоразумие да го прошепне.

— Коя е тази? — попита я Мат. Шанс, ама не чак толкова добър.

— Върховната лейди Тюон. Знам толкова, колкото и ти — отвърна все така тихо Тилин. — Щом заговори, Сурот подскача, а тя пък подскача щом заговори Анат, макар че почти съм готова да се закълна, че Анат е нещо като слугиня. Те са много особени хора, сладурчето ми. — И неочаквано застърга петно засъхнала кал от бузата му. Не беше разбрал досега, че и лицето му е оплескано с кал. Изведнъж орловото отново се върна в погледа й. — Помниш ли розовите лентички, сладурчето ми? Като се върна, ще видим как изглеждаш в розовичко.

И заплува към вратата като лебед заедно с Тюон и Сурот, а след тях — Анат, со’джинката и да’ковалката, при което Мат остана с бабата слугиня, която се хвана да раздига масата с виното. Мат се отпусна в едно от позлатените кресла и стисна главата си с ръце.

В друг момент споменаването на розовите лентички щеше да го накара да запелтечи. Изобщо не трябваше да се опитва да й го връща. Дори мисълта за голама не го потискаше толкова. Обаче заровете бяха спрели и… И какво? Беше се озовал лице в лице, или почти, с три непознати особи, но не можеше да е това. Да не би да беше свързано с това, че Тилин ще става една от Кръвта? Но винаги досега, когато заровете спираха да трополят, се случваше нещо, което го засягаше лично.

Остана да седи угрижен, а слугинята извика други да изнесат всичко и също седна да чака Тилин. Проклетницата не беше забравила за розовите лентички, а това го накара за дълго да забрави за всичко друго.

Дните след като голамът се бе опитал да го убие, затекоха в спокоен и безкрайно дразнещ Мат ритъм. Небето си оставаше неизменно сиво, само дето понякога валеше, а друг път — не. По улиците говореха, че намерили някакъв човек с разкъсано гърло малко извън града, убит от вълк. Никой не се притесняваше, хората просто бяха любопитни: от години не бяха се мяркали вълци толкова близо до стените на Ебу Дар. Градските хора можеха и да повярват, че е възможно вълк да се приближи толкова близо до стените, но не и Мат. Голамът не си беше отишъл. Харнан и останалите от Червената ръка упорито отказваха да си тръгнат и твърдяха, че трябвало да му пазят гърба, а Ванин отказваше без причина, освен ако мърморенето му, че Мат имал усет за конете, можеше да мине за обяснение. Ризел, с нейното личице с маслинен тен, толкова хубаво, че можеше да те накара да преглъщаш, и с големите си тъмни очи, толкова вещи, че езикът ти можеше да изсъхне, се поинтересува за възрастта на Олвер и когато той й каза, че е почти на десет, тя, изглежда, се изненада и потупа замислено е пръстче пълните си устни, но дори да беше променила нещо в уроците на момчето, то все така си излизаше от тях, дърдорейки както за книгите, които му била чела, така и за гърдите й. Мат реши, че Олвер е почти готов да се откаже от нощните си игри на змии и лисици в полза на Ризел и нейното „четене“. А след като момчето изхвърчеше от стаите, принадлежали някога на Мат, често в тях се промъкваше Том с лютнята си под мишница. Само по себе си това беше предостатъчно, за да накара Мат да заскърца със зъби, но не беше и половината от всичко.

Том и Беслан често излизаха заедно от палата, без да го канят, и ги нямаше по половин ден или половин нощ. Никой от двамата не искаше и дума да му каже какво кроят, макар че Том поне имаше благоприличието да изглежда притеснен. Мат много се надяваше, че няма да причинят гибелта на други хора, но те не проявяваха никакъв интерес към мнението му. Беслан кипваше само като го види. Джюйлин продължаваше да се промъква по горните етажи и веднъж Сурот го видя и това му донесе бой — вързаха го за китките на един пилон в конюшнята. Мат се погрижи Ванин да му излекува синините — човекът твърдеше, че да лекуваш мъж било все едно да лекуваш кон — и го предупреди, че следващия път може да го сполети и по-лошо, но глупакът му с глупак се върна на горните етажи още същата нощ, макар да трепереше от допира на ризата по гърба си. Трябваше да е някоя жена, въпреки че хващачът на крадци отказваше да издаде коя е. Мат подозираше, че е някоя от сеанчанските благороднички. Ако беше от слугините на палата, можеше да го навестява в неговата си стая, след като Том почти не се задържаше там.