Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Така. Сурот в заговор с Айез Седай и корумпирала поне някои от Търсачите над Мор, а Бялата кула поставила хора под командата на някой от своите най-добри агенти, за да извършат определени действия. Изглеждаше напълно вероятно. Когато го изпратиха с Предтечите, Карийд беше получил задача да следи Кръвта за признаци на свръхамбициозност. Винаги беше съществувала възможност толкова далече от Империята някой да се опита да създаде свое кралство. И той беше изпращал свои хора във всеки град, за който знаеше, че ще падне, каквото и да се правеше за отбраната му, за да попречат на вътрешния враг.

— Разполагаш ли с някаква посока, Алмурат?

Мор поклати глава.

— Заминали са на север и Джеанна е била спомената в дворцовите конюшни, но това изглежда очевиден опит за заблуда. Сигурно са променили посоката още при първа възможност. Проверихме всички кораби, които са достатъчно големи да превозят цялата група през реката, но кораби с такава големина пристигат и заминават непрекъснато. Ред няма тук, няма контрол.

— Това ми дава много материал за размисъл.

Търсачът отговори с гримаса — леко изкривяване на устата, но изглежда, разбираше, че го очаква тежка задача.

— Каквото и да решите да направите, трябва да знаете следното — каза той. — Сигурно се чудите как изобщо момичето е могло да измъкне нещо от търговците. Изглежда, че винаги са я придружавали двама или трима войници. Описанието на снаряжението им е много подробно. — Протегна ръка, сякаш искаше да хване Карийд за халата, но благоразумно я отпусна. — Повечето хора го наричат черно. Разбирате ли ме? Каквото и да решите да направите, не се бавете. — Мор вдигна чашата си. — За ваше здраве, знаменен генерал Фурик. За ваше здраве и за здравето на Империята.

Карийд пресуши чашата на Аджимбура без колебание.

Търсачът напусна толкова внезапно, колкото се бе появил. Миг след като вратата се затвори след него, влезе Аджимбура и изгледа осъдително чашата-череп в ръцете на Карийд.

— Знаеш ли за този слух, Аджимбура? — Да го питаш дали е подслушвал беше все едно да питаш дали слънцето изгрява сутрин. Във всеки случай не го отрече.

— Не бих си мокрил езика с такава мръсотия, възвишени — отвърна той и се изпъна мирно.

Карийд въздъхна. Независимо дали изчезването на Върховната лейди Тюон беше нейно деяние, или на някой друг, тя се намираше в голяма опасност. А ако слухът се окажеше някаква маневра на Мор, какво пък — най-добрият начин да спечелиш нечия чужда игра бе да я направиш своя.

— Наточи ми бръснача. — Седна и взе перото си, като пазеше с лявата си ръка ръкава на халата си по-далече от мастилото. — След това ще намериш капитан Мусенджи, насаме, и ще му предадеш това. Върни се бързо — имам за теб други задачи.

Рано следобед на следващия ден Карийд прекосяваше залива на баржата, която тръгваше на всеки час според точния звън на камбаните. Тя се полюшваше мудно и се придвижваше на дълги тласъци по развълнуваната повърхност. Въжетата, стягащи няколкото покрити с платнища търговски фургони към кнехтите по палубата, скърцаха с всеки тласък, конете нервно потропваха с копита, а гребците трябваше да се пазят от водачите на фургони и охранниците, които искаха да си изпразнят коремите през бордовете — някои хора не понасяха вълнението на водата. Собственичката, пълнолика жена с меден загар, стоеше при носа, загърната в тъмното си наметало, и с лекота се крепеше при поклащанията на съда, загледана право напред към приближаващата се суша, без да обръща внимание на Карийд. Сигурно беше разбрала, че е сеанчанец; ако не по друго, то поне по седлото на рижокафявия му кон, но простото му зелено палто с червени пешове беше покрито с невзрачно сиво наметало, тъй че вероятно го бе сметнала за обикновен войник. Не и за заселник — с този меч на бедрото. В града може би имаше и хора с по-остри очи, въпреки всичко, което бе предприел, за да ги избегне, но по този въпрос не можеше да направи нищо. С повече късмет, можеше да разчита на един ден, най-много на два, преди някой да разбере, че скоро няма да се върне в хана.

Той се метна на седлото веднага щом баржата се блъсна в уплътнените с кожа пилони на кея и беше първият, който слезе. Подкара Алдазар бавно по камъните, още хлъзгави от сутрешния дъжд, осеяни с конски фъшкии и барабонки от разтоварено преди това стадо овце, и смуши коня едва след като излезе на пътя за Иллиан, въпреки че и тогава не му позволи да препусне по-бързо от тръс. Нетърпението е порок, когато си предприел пътуване, без да знаеш колко дълго ще се окаже.