Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Не виждам повод за смях — избоботи Харта. Огиерът беше по-похабен и побелял и от Мусенджи, с дълги сиви мустаци и очи като черни камъни, надничащи под шлема. Беше Градинар още преди да се роди бащата на Карийд, а може би и преди да се роди дядо му. — Нямаме цел. Опитваме се да хванем вятъра в мрежа. — Мелитин набързо отрезвя, а Мусенджи стана по-мрачен и от Харта, доколкото бе възможно.

За десет дни хората, които търсеха, щяха да са оставили много мили зад себе си. Най-добрите на Бялата кула нямаше да са толкова глупави, че да тръгнат право на изток, нито толкова тъпи, че да поемат съвсем на север, но с това все пак за претърсване оставаше голяма и все по-уширяваща се зона.

— Значи трябва да започнем да разпъваме мрежите си без бавене — каза Карийд, — и да ги разпъваме фино.

Мусенджи и Харта кимнаха. Гвардията на Смъртната стража щеше да направи каквото трябваше да се направи. Дори да улови вятъра.

Тичаше леко в нощта въпреки снега, покрил земята. Слял се беше със сенките, плъзнали из леса, и лунната светлина светеше в очите му почти толкова ярко, колкото светлината на слънцето. Хладен вятър разроши гъстата му козина и изведнъж навя мирис, от който космите по врата му настръхнаха, а сърцето му заби с омраза по-голяма, отколкото към Неродения. Омраза и сигурно съзнание за идещата смърт. Вече нямаше никакъв избор. Затича още по-силно, право към гибелта.

Перин се пробуди рязко в пълния мрак преди съмване, под една от обозните коли. Студът се бе просмукал до кокалите му от земята, въпреки тежкото, обшито с кожа наметало и двете одеяла, и освен това полъхваше, не толкова силно, че да го наречеш вятър, но ледено. Той потърка лицето си с облечените в ръкавици ръце и заскрежената му къса брада изпращя. Добре поне, че през нощта май не беше валял повече сняг. Твърде често се беше събуждал с пръст довеян сняг отгоре си, въпреки укритието на колата, а и снегът затрудняваше съгледвачите. Жалко, че не можеше да говори с Илиас по същия начин, както го правеше с вълците. Така нямаше да му се налага да търпи това безкрайно чакане. Умората бе полепнала по него като втора кожа; не можеше да си спомни кога за последен път е спал здрав нощен сън. Все едно, сън или безсъние, това вече му се струваше маловажно. Напоследък само горещата ярост му даваше сили да продължи.

Не смяташе, че го е събудил сънят. Лягаше всяка нощ, очаквайки кошмари, и всяка нощ те идваха. В най-лошите намираше Файле мъртва или така и не я намираше. Тези сънища го събуждаха разтреперан и плувнал в пот. Всичко по-малко ужасно понасяше, без да се буди, или най-много да се събуди наполовина — когато тролоци го кълцаха жив за казана си или някой драгхар ядеше душата му. Този сън започна да гасне бързо, но помнеше, че беше вълк и надушваше… Какво? Нещо, което вълците мразеха повече от мърдраалите. Нещо, за което вълкът знаеше, че ще го убие. Знанието, което имаше в съня, си бе отишло; останали бяха само смътни отпечатъци. Не беше попаднал във вълчия сън, онова отражение на този свят, в което мъртвите вълци продължаваха да живеят, а живите можеха да ги навестят и да се посъветват с тях. Вълчият сън винаги си оставаше ясен в главата му, след като го напуснеше, все едно дали е ходил там съзнателно, или не. Но този сън изглеждаше прекалено реален и някак настойчив.

Изтегнат неподвижно по гръб, той отпрати ума си да търси, да опипва за вълци. Опитал се бе да използва вълците да му помогнат в лова, ала без полза. Да ги убедиш да се намесят в човешките дела беше трудно, меко казано. Избягваха големи групи хора и петима-шестима бяха достатъчно много, за да ги накарат да стоят настрана. Хората обикновено преследваха дивеч и повечето от тях се опитваха да убият вълка щом го видят. Мислите му не намериха нищо, но сетне, след известно време, той напипа вълци, някъде далече. Колко далече не можеше да е сигурен, ала беше все едно да доловиш шепот на самата граница на слуха. Далече. Това беше странно. Въпреки пръснатите селца и чифлици, и дори по някое градче тук-там, тези краища бяха съвсем подходящи за вълци — почти недокоснати от човешка ръка гори, с обилие от сърни и по-дребен дивеч.

Винаги имаше формалности в говоренето с чужда глутница. Той учтиво отпрати вълчето си име, Младия бик, изпрати миризмата си и получи ответа им: Листоловка и Висок медун, Бяла опашка, Перо и Бурна мъгла, и цял порой още. Глутницата беше голяма, а водачката им беше Листоловка, женска с чувство на спокойна увереност. Перо, умен и в разцвета на силите си, беше ешът й. Бяха чували за Младия бик и горяха от нетърпение да поговорят с другаря на прочутия Дълъг зъб, първия двукрак, който се бе научил да говори с вълците след пропаст във времето, отнесла усета за Вековете в мъглите на миналото. Умът му обръщаше в слова порой от образи, спомени и миризми, а думите, които мислеше, странно как на свой ред ставаха образи и миризми, които те можеха да разберат.