Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

След пристана от двете страни на пътя се заредиха странноприемници — сгради с червени покриви, покрити с напукана и олющена бяла вар, с избелели знаци отпред или без никакъв знак. Този път маркираше най-северния край на Рахад и грубо облечените мъже, отпуснали се по пейките пред хановете, го оглеждаха вяло, докато ги подминаваше. Не защото беше сеанчанец — той подозираше, че нямаше да са с по-бистри погледи който и да минеше покрай тях на конски гръб. Скоро ги остави зад гърба си и през следващите час-два минаваше покрай маслинови градини и малки стопанства, където работещите бяха толкова навикнали на минувачи по пътя, че дори не вдигаха очи от работата си. Тъй или инак движението по пътя се поразреди — видя само няколко селски коли и на два пъти търговски кервани, тътрещи се към Ебу Дар, съпровождани от наети охранници. Много от коларите, както и двамата търговци, бяха с отличителните иллиански бради. Изглеждаше странно, че Иллиан продължава да праща търговците си към Ебу Дар, докато в същото време се бореше да устои на Империята, но хората от тази страна на Източното море често се оказваха странни, с непривични обичаи, съвсем не като в историите, разправяни за великото отечество на Ястребовото крило. Трябваше да бъдат разбрани, разбира се, след като щяха да бъдат приютени под крилото на Империята, но това разбиране беше за други, стоящи по-високо от него. Той си имаше свои задължения.

Стопанствата отстъпиха на осеяни с гори земи и полета, обрасли с храсталак. Сянката му пред него се удължаваше — слънцето вече бе изминало половината си път до хоризонта. Накрая той видя онова, което търсеше. Точно пред него Аджимбура беше клекнал от северната страна на пътя и свиреше на тръстикова флейта — олицетворение на скитащ безделник. Преди Карийд да стигне до него, той пъхна флейтата зад колана си, прибра кафявото си наметало и изчезна зад храстите и дърветата. Карийд погледна назад да се увери, че пътят е чист, след което последва Алдазар в гората.

Дребосъкът го чакаше между няколко бора, високи поне по сто стъпки. Изгърби раменете си в своя „поклон“ и яхна кафявия си кон. И четирите крака на коня бяха бели. Според Алдазар белите крака носеха късмет.

— Насам ли, възвишени? — попита и след като Карийд му махна, тръгна навътре в гората.

Ездата им беше къса, не повече от половин миля, но никой от преминаващите по пътя нямаше да заподозре какво ги очаква там, на една широка поляна. Мусенджи беше довел сто души от Стражата — на коне — и двайсет огиери „Градинари“, всички в пълно снаряжение и с товарни животни за продоволствието за две недели. Сред тях трябваше да е и товарният кон, доведен предния ден от Аджимбура с доспехите на Карийд. Имаше и група сул-дам — галеха по главиците шестте окаишени дамане. Когато Мусенджи подкара коня си напред да посрещне Карийд, а до него, метнал на рамото си голямата си брадва, навъсено закрачи Харта, Първият градинар, една от жените — Мелитийн, дер’сулдам на Върховната лейди Тюон, пое с тях.

Мусенджи и Харта опряха юмруци до сърцата си. Карийд отвърна на поздрава им, но очите му се спряха върху шестте дамане. По-точно върху една от тях, дребна жена, чиято коса галеше мургава широколика сул-дам. Лицето на една дамане винаги изглеждаше подвеждащо — старееха бавно и живееха дълго, — но у тази имаше някаква разлика, която той се беше научил да отличава като присъща за онези, които наричаха себе си Айез Седай.

— Какво извинение приложихте да ги изведете всички от града наведнъж? — попита той.

— Упражнение, знаменен генерал — отвърна с лукава усмивка Мелитийн. — За упражнение всеки ще повярва. — Казваха, че Върховната лейди Тюон всъщност нямала нужда от дер’сулдам, за да упражнява нея или нейната сул-дам, но Мелитийн, с повече сиво, отколкото черно в дългата коса, беше опитна в не един занаят и беше разбрала за какво всъщност я молят. Мусенджи я беше помолил да вземе две дамане, ако е възможно. — Никоя от нас не би останала, знаменен генерал. Не и за това. Колкото до Милин… — Това трябваше да е бившата Айез Седай. — След като напуснахме града, казахме на дамане защо тръгваме. Винаги е добре да знаят какво да очакват. Оттогава утешаваме Милин. Тя обича Върховната лейди. Всички я обичат, но Милин я благотвори все едно, че вече е седнала на Кристалния трон. Ако Милин спипа някоя от онези „Айез Седай“ — изкикоти се тя, — ще трябва да побързаме жената да не се окаже твърде разнебитена, за да си струва нашийника.