Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

В стаята се шмугна, без да почука, слаб мъж. Ако се съдеше по грубото палто, можеше да е някой от конярите в хана, но никой от местните нямаше неговата светла коса или сини очи, които се плъзнаха из стаята, сякаш искаха всичко да запомнят. Ръката му се пъхна под палтото и Карийд набързо си припомни поне два начина да го убие с голи ръце в краткия миг, преди да извади малка, обримчена със злато костена пластинка, с гравирания върху нея знак на „Гарвана и кулата“. Търсачите на Истината не бяха длъжни да чукат. На убийството на някой от тях не се гледаше с добро око.

— Остави ни — каза Търсачът на Аджимбура, докато прибираше пластинката. Дребният мъж остана клекнал, без да помръдне, и веждите на Търсача се повдигнаха от изненада. Дори и в хълмовете на Кенсада всеки знаеше, че думата на един Търсач е закон. Е, може би не в някои от по-отдалечените планински твърдини, не и ако са уверени, че никой не знае, че Търсачът е там, но Аджимбура трябваше да го знае.

— Изчакай отвън — рязко нареди Карийд и Аджимбура се надигна тромаво и измърмори:

— Слушам и изпълнявам, възвишени. — Но изгледа Търсача открито, сякаш да го увери, че е запомнил лицето му, преди да излезе. Щяха да му резнат главата някой ден.

— Ценно нещо е това, верността — каза светлокосият, след като Аджимбура дръпна вратата след себе си. — Намесен сте в плановете на лорд Юлан, знаменен генерал Карийд? Не бях очаквал такова нещо от Смъртната стража.

Карийд отмести двата бронзови лъва, служещи за тежести за карти, и остави картата на Тар Валон да се навие на руло. Другата още не беше разгъната.

— Трябва да попитате лорд Юлан, Търсач. Верността към Кристалния трон е по-скъпа от жизнения дъх, от което пряко следва, че човек трябва да знае кога да мълчи. Колкото повече се говори за нещо, толкова повече неподходящи хора ще го научат.

Никой освен имперската фамилия не си позволяваше да обиди един Търсач или пък Ръката, която го води, но гостът сякаш не се засегна. Но пък седна в тапицираното кресло в стаята, сбра длани пред лицето си и загледа над тях към Карийд, който трябваше да избере дали да измести стола си, или да го остави почти зад гърба си. Повечето хора щяха доста да се изнервят от един Търсач зад гърба им. Повечето щяха да се изнервят от това, че са с Търсач в една стая. Карийд прикри усмивката си и не помръдна. Трябваше да извърне глава само на косъм, а се беше обучил да вижда добре това, което остава съвсем в края на полезрението му.

— Трябва да се гордеете със синовете си — каза Търсачът. — Двама следват кариерата ви в Смъртната стража, а третият е в списъка на храбро загиналите. Съпругата ви сигурно е много горда.

— Как се казвате, Търсач? — Тишината, която му отговори, бе оглушителна. Никой не питаше Търсачите как се казват.

— Мор — отвърна накрая той. — Алмурат Мор.

Така. Мор. Значи бе имал предшественик, дошъл с Лутаир Пейендраг, и имаше основание се гордее. Без достъп до рождените книги, забранени за да’ковале, Карийд нямаше как да разбере доколко са верни приказките за собствения му произход — той също можеше да има предтеча сред онези, които бяха последвали великия Ястребово крило — но това не беше важно. Хората, които се опитваха да стъпват на раменете на предците си, вместо на собствените си крака, често се оказваха скъсени с една глава. Особено да’ковале.

— Наричай ме Фурик. И двамата сме собственост на Кристалния трон. Какво искаш от мен, Алмурат? Не и да обсъждаме семейството ми, предполагам. — Ако синовете му бяха в беда, Търсачът нямаше да ги спомене толкова скоро, а Калиа беше далече от всякакви неприятности. С крайчеца на окото си Карийд успя да долови вътрешната борба на лицето на Търсача, макар той да я прикриваше доста добре. Изгубил беше контрол над разговора — както сигурно се беше надявал, показвайки набързо знака си, сякаш един Смъртен страж не беше готов да забие камата в сърцето си по заповед.

— Чуй нещо — бавно заговори Мор, — и ми кажи какво мислиш. — Погледът му се прикова в Карийд като пирон: оглеждащ, премерващ, преценяващ, все едно че Карийд е качен на платформата за продажба. — Стигна до нас само преди дни. — Под „нас“ имаше предвид Търсачите. — Започнало е сред местните, доколкото можем да преценим, макар че все още не сме намерили първоначалния източник. Уж някакво момиче със сеандарски акцент взимало с изнуда злато и скъпоценности от търговците тук, в Ебу Дар. Спомената беше титлата „Щерка на Деветте луни“. — Направи гримаса на отвращение и за миг връхчетата на пръстите му побеляха, толкова силно ги натискаше. — Изглежда, никой от местните не разбира какво означава титлата, но описанието на момичето е забележително точно. Забележително. И никой не помни да е чувал този слух преди нощта след… нощта, след като бе открито убийството на Тилин — довърши той, избирайки най-малко неприятното събитие, с което да уточни датата.