Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Ще се справим — каза той. Избор нямаше.

Ванин се изплю.

Имаше само един начин да вземат цялото това разстояние на кон, ако човек иска конят му да остане жив. Караха животните ходом половин миля, после в тръс — следващата половин миля. След това — галоп, и отново ходом. Слънцето започна да се спуска надолу, а заровете продължаваха да тракат. Яздеха около гористи хълмове и през обрасли с дървета била. През потоци, които можеха да се прекосят с три крачки, едва мокрещи копитата на конете, и потоци с ширина до трийсет разкрача, с плоски дървени мостове, понякога — от камък. Слънцето се спускаше все по ниско и заровете се въртяха все по-бързо. Стигнаха почти до Елбар, а от Рена нямаше и помен, само някакви смътни дири по здраво отъпкания път, които Ванин му сочеше, сякаш бяха улични знаци.

— Вече приближаваме — измърмори дебелакът. Не прозвуча никак обнадеждено.

Заобиколиха още един хълм и видяха поредния мост. Пътят нататък възвиваше на север през една седловина. Слънцето, клекнало на рида, блесна в очите им. Корамен се намираше от другата страна на рида. Мат придърпа шапката си над очите и заоглежда пътя за жена, за когото и да е, на кон или пешак, и сърцето му се смъкна в петите.

Ванин посочи и изруга.

На отсрещния бряг на реката един запенен пъстрокафяв кон се мъчеше да изкачи склона, а жената на гърба му отчаяно го пришпорваше. В нетърпението си час по-скоро да се добере до сеанчанците, Рена беше изоставила пътя. Беше може би на двеста крачки от тях, а все едно, че беше на мили разстояние. Конят й можеше всеки миг да рухне, но докато я догонят, тя можеше да слезе, да побегне и предните постове на гарнизона да я видят. Трябваше само да се добере до билото, на някакви си петдесет крачки.

— Милорд? — обади се Харнан. Беше опънал лъка си. Джордъран бе опрял тежкия арбалет на рамото си, също със заредена стрела.

Мат усети как нещо изпърха вътре в него и замря. Не разбра какво. Нещо. Заровете трещяха като гръмотевици.

— Стреляй.

Искаше да затвори очи. Арбалетът изсвистя и металната стрела очерта във въздуха черна резка. Когато я удари в гърба, Рена залитна напред. Почти се бе изправила над шията на коня, когато я порази и стрелата на Харнан.

Бавно се смъкна от коня и тялото й се хлъзна надолу по склона, затъркаля се и заотскача от ниските дръвчета, затъркаля се все по-бързо и все по-бързо, докато не цопна в реката. Понесе се с лице надолу във водата, удари се в единия бряг, после течението я задърпа и водата изду полите й и я понесе бавно към Елбар. Сигурно рано или късно щеше да стигне до морето. И с това ставаха три. Беше му все едно, че заровете спряха. Три. „Никога повече — каза си той, щом Рена се скри зад завоя на реката. — Дори да загина заради това, никога повече.“

Назад яздеха бавно. Нямаше смисъл да морят конете, а и Мат се чувстваше изтощен до кости. Но и не спираха, освен за да си поемат конете дъх и да се напоят. Всички мълчаха.

Добраха се до Джурадор в ранните часове на нощта. Градът беше замрял зад здраво залостените порти. Луната се беше скрила зад облаците. За негова изненада, платнената стена още си стоеше на мястото, малко извън града. С двама едри мъже, които хъркаха на входа под огромната табела, загърнати в дебелите си одеяла. Макар и отдалече, в тъмното, се виждаше ясно, че пространството зад стената е пълно с фургони и шатри.

— Поне мога да кажа на Лука, че всъщност няма смисъл да бягаме — въздъхна Мат и подкара Пипе към табелата. — Току-виж ни намерил място да подремнем няколко часа. — При толкова злато, което му беше оставил. Лука трябваше да им отстъпи собствения си фургон, но Мат го познаваше много добре и не се надяваше на нещо повече от малко чиста слама. Утре щеше да тръгне да потърси Том и останалите. И Тюон. Утре. След като отдъхне.

Още по-голяма изненада го очакваше в огромния фургон на Лука. Вътре наистина беше доста просторно, поне като за фургон, с една тясна маса по средата и достатъчно място около нея, за да я заобиколиш. Маса, долапи и лавици, всички излъскани до блясък. Тюон седеше на някакъв позлатен стол — Лука трябваше да има стол, и то позлатен, след като всички останали се примиряваха с трикраки столчета! — а Селусия стоеше права зад нея. Засиял от щастие. Лука гледаше как Лателе поднася на Тюон блюдо с димящи още сладки, а мургавата женичка ги оглеждаше, сякаш наистина се канеше да яде нещо, сготвено от жената на Лука. Тюон изобщо не се изненада, когато Мат влезе във фургона.

— Пленена ли е, или е мъртва? — И си взе една сладка с изящно извитите си пръстчета.