Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Докато излизаше от града след двете жени, събра много погледи от зяпналите по улиците глупаци. Виж, двете се движеха пред него самодоволно като котки, налочили се с каймак. Макар да бяха загърнати в наметалата и с качулки, изправените им гърбове говореха красноречиво.

Още не беше станало пладне, но опашката от хора, чакащи да влязат за представлението, се точеше по пътя почти до самия град. И повечето го зяпаха, сякаш беше някой проклет глумец. Един от едрите коняри, които пазеха сандъка за монети, се ухили с беззъбата си уста и я отвори да каже нещо, но Мат го изгледа свирепо и той предпочете да насочи вниманието си към монетите, изсипвайки се от шепите на хората в стъклената кана и оттам — в сандъка. Едва ли беше изпитвал досега такова облекчение, че е в позорището на Лука.

Но преди тримата да направят и три крачки зад входа, дотича задъханият Джюйлин, като по чудо този път без Тера и без червената си шапка. Лицето на хващача на крадци все едно беше изваяно от стар дъб. Спря, изгледа прииждащите покрай тях хора и сниши глас. Тихо и с много тревога.

— Тъкмо тръгвах да те търся. Егеанин… Пострадала е. Ела бързо.

Тонът му казваше достатъчно, но още по-лошото бе, че заровете в главата на Мат вече трещяха. Той хвърли вързопа на един от конярите и му нареди да го пази като сандъка за парите, че иначе ще му даде да разбере, но не дочака отговора му. Джюйлин вече тичаше натам, откъдето бе дошъл, и Мат хукна след него по широката главна улица на позорището, пълна с шумна тълпа, зяпаща как четиримата гологърди братя Чавана са катерят на пирамида и акробатките в прозрачните шалвари и лъскави елечета стоят изправени на главите си, и въжеиграчката в сините гащи с пайети, катереща се по дългата дървена стълба, за да започне номера си. Близо до платформата с въжеиграчката Джюйлин свърна в една от по-тесните напречни улички, по която на опънатите простори между шатри и фургони висеше пране, на столчета и по стъпалата на фургони седяха чакащи реда си играчи и хлапета от трупата тичаха насам-натам с топки и обръчи. Мат вече разбра накъде отиват, но хващачът на крадци тичаше много бързо и той не можеше да го настигне.

Видя зеления си фургон. Лателе надничаше отдолу, а Лука, в един от яркочервените си плащове, подканяше две от жонгльорките да тръгват. Двете жени в торбести гащи и с боядисани в бяло като на глумци лица добре огледаха под фургона, преди да се подчинят. Щом приближи. Мат също видя какво бяха гледали. Домон седеше на земята до фургона, сгушил в ръцете си отпуснатата Егеанин. Очите й бяха затворени, а от ъгъла на устата й струеше кръв. Перуката й се беше изкривила на една страна. Това някак се набиваше на очи — тя все се суетеше да я държи изправена тая перука. Заровете изтрещяха като гръмотевица.

— Може да стане беля! — изръмжа Лука и изгледа сърдито Мат и Джюйлин. Сърдито, но не уплашено. — Може да сте ме вкарали в голяма беля! — Отпъди сбралата се тумба ококорени хлапета и изръмжа на една пълничка жена с бляскащи от пайети поли. Мийора караше леопардите да правят такива номера, на каквито и Лателе нямаше да се осмели, но сега само извърна глава и продължи по пътя си.

Лука се стъписа, като видя бързащите към тях Тюон и Селусия. Изглеждаше готов и на тях да каже да се разкарат, но премисли набързо. Дори се намръщи замислено. И загрижено. Жена му, изглежда, не му беше казала, че Мат и жените са излезли, а беше съвсем явно, че са ходили някъде. Синеоката жена носеше голям вързоп, но въпреки това вървеше с изправен гръб. Човек можеше да допусне, че слугинята на знатна дама е свикнала да носи багаж, но лицето й беше жива картинка на отчаяние и яд. Лателе я изгледа от глава до пети, после изгледа презрително Мат, сякаш жената заради него беше изпъчила така гърди. Лателе много я биваше в подигравките, но в сравнение със строгата физиономия на Тюон дори и Лателе изглеждаше кротка. Съдия гледаше изпод качулката й, съдия, готов да изрече присъдата.

Но в момента на Мат му беше все едно какво си мислят жените. Проклетите му зарове. Той бързо коленичи и опипа с пръсти за пулс гърлото на Егеанин. Биеше слабо, на пресекулки.

— Какво стана? — попита той. — Повикахте ли някоя от Сестрите? — Ако вдигнеха Егеанин, сигурно щеше да издъхне, но може би все още не беше късно за Цяра, ако Айез Седай побързаха. Не смееше обаче да изрече това име на глас при толкова многото минаващи покрай тях хора.

— Рена! — изръмжа Домон. Въпреки идиотски подстриганата си коса и шантавата иллианска брада, с която горната му устна оставаше гола, сега той не изглеждаше тъпо. Изглеждаше уплашен и в същото време готов да убива — опасно съчетание. — Видях я как наръга Егеанин в гърба и избяга. Ако можех да я стигна, щях да й счупя врата, но ръката ми беше единственото, което задържаше кръвта на Егеанин да не изтече. Къде се дянаха тия проклети Айез Седай? — изръмжа той. Дотук с тайните.