Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

На улицата качулката на една жена в грубо наметало падна от главата й и Мат затаи дъх. Едесина отново вдигна качулката си, но без да бърза особено, пък и белята вече беше направена — лишеното от възраст лице на една Айез Седай беше показано пред очите на всички. Като че ли никой не го забеляза, но той не можеше да види всяко лице. Ами ако някой си мислеше за награда? В момента в Джурадор можеше и да няма сеанчанци, но все пак минаваха оттук.

Едесина се скри зад близкия ъгъл и след нея притичаха две фигури в тъмни наметала. Две. Нима проклетите сул-дам бяха оставили само една в лагера да пази две Айез Седай? А може би Джолайн или Теслин също се мотаеха тук и той ги беше пропуснал? Затърси с очи из тълпата за още едно грубо наметало, но всички, които можа да види, имаха поне малко везмо.

Изведнъж го удари като камък между очите. Всяко наметало беше поне с малко везмо. Къде бяха проклетата Тюон и проклетата Селусия? Проклетите зарове по-бързо ли затракаха?

Той вдиша дълбоко и се надигна на пръсти, но улицата беше като пълноводна река от везани наметала, везани палта и везани рокли. Това все още не означаваше, че се опитват да избягат. Тюон му беше дала думата си; беше подминала идеална възможност да я престъпи. Но беше достатъчно само една от двете да каже три думи и всеки щеше да разпознае сеанчанския й акцент. А това можеше да се окаже достатъчно, за да тръгнат хрътките по дирята му. Отпред имаше два дюкяна, които като че ли продаваха платове, от двете страни на улицата. При масите пред тях не се виждаше двойка жени в тъмни наметала. Като нищо можеше да са свърнали зад ъгъла, но той трябваше да се довери на късмета си. Късметът му беше най-добър, когато залагаше на пълната случайност. Проклетите жени сигурно си мислеха, че това наистина е проклета игра. Да го изгори дано! Дано и този път късметът му проработеше.

Мат затвори очи, завъртя се в кръг по средата на улицата и тръгна. Напосоки. Блъсна се в нечие едро туловище толкова силно, че и двамата изпъшкаха. Щом отвори очи, видя, че го гледа с яд някакъв едър тип, с малка уста и с поизбеляло везмо по раменете на грубото палто. Гледаше го с яд и опипваше дръжката на извития си нож. На Мат му беше все едно. Беше се озовал с лице точно срещу единия дюкян. Нахлупи шапката си и затича. Заровете се затъркаляха още по-бързо.

Лавиците по стените на дюкяна бяха отрупани с платове от пода до тавана, а по масите на пода имаше още и още топове. Дюкянджийката беше кокалеста жена с голяма брадавица на брадичката, а помощничката й — тънка, хубава и много ядосана. Той нахлу вътре тъкмо когато дюкянджийката казваше:

— За последен път, ако не ми кажете какво търсите, ще пратя Нелса за стражата!

Тюон и Селусия, скрили лица под качулките, бавно обикаляха покрай едната отрупана с платове стена, спираха се да опипат един или друг топ, но не й обръщаха никакво внимание.

— Те са с мен — задъхано каза Мат, извади кесията от джоба си и я хвърли на голата маса наблизо. Тежката кесия изтропа и тясното лице на дюкянджийката се озари от широка усмивка. — Дайте им каквото поискат. — После се обърна към Тюон и добави твърдо: — Ако ще купувате нещо, ще е тук. Това ходене ми стига за цял ден.

Щеше да върне думите си назад, стига да можеше. Заговориш ли на жена по тоя начин, винаги ще гръмне в лицето ти като някоя от огнените пръчки на Алудра. Но големите очи на Тюон само го изгледаха изпод качулката, а пълните й устни се кривнаха в лека усмивка. Скрита усмивка, повече на себе си, отколкото за него. Светлината само можеше да знае какво значи тази усмивка. Мразеше, когато жените му правеха такива номера. Поне заровете този път не спряха. Трябваше да е добър знак, нали?

Тюон нямаше нужда от думи, за да покаже какво иска. Посочваше мълчаливо топ след топ и мереше с малките си ръце колко трябва да й отреже дюкянджийката. Вместо да повери работата на помощничката си, тя си я вършеше сама. И толкоз по-добре, като си помисли човек. Дългите ножици срязаха червена коприна в няколко оттенъка, зелена коприна също в няколко оттенъка и синя коприна в оттенъци, колкото Мат не беше предполагал, че могат да съществуват. Тюон си избра и няколко парчета фин лен, с различна дебелина, както и няколко дължини светла вълна — за последните се посъветва шепнешком със Селусия, — но наблегна предимно на коприната. Когато Мат си прибра кесията, беше много по-олекнала, отколкото очакваше.

След като всеки плат беше сгънат надлежно и вързан, опаковаха всичко в едно по-голямо парче груб лен — без доплащане, благодаря — и се получи бала, голяма колкото багажа на пътуващ амбулант. Мат изобщо не се изненада, когато разбра, че от него се очаква да я носи на гръб, провесил широкополата шапка на едната си ръка. Обличаш се най-хубаво, купуваш й коприна, а все измисля начин да ти намери работа! Сигурно го караше да си плати, че й бе проговорил твърдо.