Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Крачеше много наперено, докато не наближи червения фургон без прозорци и тогава оплете крака. От зеления фургон наблизо се изсипаха акробатите, които се представяха за „братя Чавана“, макар по носовете им да личеше, че са от различни краища на света, а не само от различни майки: викаха и размахваха юмруци. Погледнаха към червения фургон и след това към Мат, но май бяха твърде увлечени в свадата си. Джордъран се беше облегнал на едно от червените колела, чешеше се по главата и се мръщеше на двете жени, застанали на стъпалата на фургона. Две. И двете загърнати в тъмни наметала, със скрити лица, но не можеше да се сбърка цветната забрадка, показваща се изпод качулката на по-високата жена. Хубаво. Трябваше да се сети, че Тюон щеше да поиска да я придружи слугиня. Благородничките не излизаха никъде без слугиня. И петак да заложиш, и жълтица, накрая всичко опира до хвърлянето на заровете. Бяха имали възможност да го издадат досега. Все пак той два пъти поред залагаше на една жена. Два пъти — един и същи избор. При това — на две жени. Кой глупак би направил такъв залог? Но трябваше да хвърли заровете. Само дето продължаваха да тропат в главата му.

Мат отвърна с усмивка на хладния синеок поглед на Селусия, свали шапка и много елегантно се поклони на Тюон. Не чак показно, но леко развя наметалото си.

— Готови ли сме за пазаруване? — За малко да я нарече „милейди“, но докато тя не пожелаеше да го нарича по име…

— Готова съм от цял час, Играчко — хладно каза Тюон. Повдигна небрежно пеша на наметалото му, погледна червения му копринен хастар и изгледа палтото му, преди да го пусне. — Дантелата ти отива. Ще помисля дали да не поръчам повечко дантела за халата ти, ако те направя виночерпец.

Усмивката му повяхна. Ако се омъжеше за него, можеше ли да го направи да’ковале? Трябваше да попита Егеанин. Светлина! Защо жените винаги правеха нещата толкова трудни?

— Искате ли да ви придружа, милорд? — колебливо попита Джордъран, този път без да поглежда двете жени. Без да поглежда и към Мат. — Просто да нося покупките, а?

Тюон не обели дума. Стоеше и гледаше Мат с очакване и с всеки миг големите й очи ставаха все по-студени. А заровете подскачаха и тракаха в главата му. Е, само за миг се поколеба, преди да извърне глава и да отпъди Червената ръка. Добре де, два мига. Трябваше да се довери на късмета си. На думата й. „Доверието е звукът на смъртта.“ Тази мисъл я стъпка решително. Това не беше някаква си песничка и древните спомени тук не можеха да го водят. Заровете в черепа му не преставаха да подскачат.

Лек поклон, и той поднесе ръката си, която Тюон огледа, сякаш за първи път виждаше ръка, и нацупи пълните си устнички. После придърпа наметалото си и тръгна, със Селусия по петите й, принуждавайки го да забърза след тях. Не, жените просто не мирясваха, докато не направят нещата съвсем трудни!

Въпреки ранния час двама яки типове с дебели криваци вече пазеха на входа, и трети, със стъклена кана в ръце, който събираше монетите и ги изсипваше в обкования с желязо сандък на земята. И тримата изглеждаха толкова тромави, че един петак да се опитаха да свият, щяха да паднат по очи, но Лука не обичаше да рискува. Двайсет-трийсет души вече чакаха търпеливо между тежките въжета, водещи към синия плакат на позорището на Лука, и за жалост Лателе също беше там, строга в роклята, обшита с пурпурни пайети и наметалото със сини такива. Жената на Лука дресираше мечки. Според Мат мечките правеха номерата си от страх да не би да ги ухапе.

— Всичко е наред — каза й той. — Повярвай ми, няма от какво да се боиш. — По-добре да не си беше отварял устата.

Лателе не му обърна внимание, само погледна угрижено Тюон и Селусия. Двамата с мъжа й бяха единствените в трупата, които знаеха истината за тях двете. Беше му се сторило ненужно да им казва за тазсутрешната разходка. Лука поне щеше много да се разстрои. Погледът, с който Лателе стрелна след това Мат, не беше угрижен, а просто твърд като камък.

— Не забравяй — промълви тя. — Ако ни пратиш на бесилото, пращаш и себе си. — Изсумтя и продължи да наблюдава чакащите да влязат хора. Лателе беше по-добра и от Лука в претеглянето с око на една кесия още преди да бъде развързана. И освен това беше десет пъти по-корава от мъжа си. Заровете продължаваха да тропат. Каквото и да ги беше задвижило, още не беше дошъл фаталният момент. Съдбоносният момент.

— Подходяща е за съпруга на господин Лука — промърмори Тюон, след като се поотдалечиха.