Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Мат премина с първите няколко фургона, яхнал Пипе. Кафявият кон изглеждаше съвсем обикновен. Нищо необичайно нямаше и в това, че го е яхнал някакъв тип в грубо вълнено палто и с нахлузена до ушите от студа вълнена шапка. Не мислеше сериозно да побегне към хълмистите хребети зад Корамен. Е, мислеше си го, но не сериозно. И да бяга, и да не бяга, тя пак щеше да хвърли въдицата си. Поради което си седеше кротко на гърба на Пипе и гледаше как фургоните и клетките на колела бавно, прехвърлят реката и се изнизват към града. На пристаните имаше сеанчанци — цяло отделение мъже с бичи вратове, в сини и тъмнозлатисти брони, под командата на някакъв млад строен офицер с едно тънко синьо перо на странния му шлем. Изглежда, бяха тук просто за да поддържат реда, но офицерът провери пълномощното на Лука, а пък Лука го попита дали „негово благородие“ би могъл да му каже някой терен извън града, подходящ за представленията на трупата му. Направо да заплаче човек. По улицата зад него беше пълно с войници в пъстри доспехи — разхождаха се, влизаха и излизаха от дюкяни и кръчми. Ракен прелетя в небето, разперил дългите си ръбчати криле, и кацна извън лагера на отсрещния бряг. Три-четири от тези огромни същества с дълги змийски шии вече бяха кацнали. В тези лагери трябваше да има стотици войници. Сигурно хиляда поне. А Лука щеше да си прави представлението.

После един от саловете опря кея, рампата се смъкна и високите колелета на пурпурния фургон без прозорци затрополиха по камъните. Караше Сетале. Селусия седеше от едната й страна и предпазливо надничаше изпод качулката на опърпаното си червено наметало. От другата й страна, загърната от глава до пети в тъмно наметало, седеше Тюон.

Мат така се облещи, че очите му щяха да изскочат. Стига сърцето му да не хвръкнеше от гърдите му преди това. Заровете в главата му пак затропаха, все едно че се затъркаляха по масата. Този път щяха да ги зърнат очите на Тъмния. Просто го знаеше.

Но не му оставаше нищичко, освен да подкара Пипе до червения фургон, да язди, все едно че животът е нещо прелестно, да язди по широката главна улица, между подвикващите на праговете дюкянджии и улични търговци. И сеанчански войници. Сега те не маршируваха в строй и оглеждаха с любопитство тътрещите се шарени фургони. Да язди и да чака кога Тюон ще извика. Беше му дала думата си, но разхлаби ли прангите си, един пленник ще ти обещае какво ли не. Достатъчно беше само да повиши глас и да призове хиляда сеанчански войници да я освободят! Заровете в главата на Мат подскачаха и тракаха. Да язди и да очаква да го зърне Тъмния.

Тюон обаче дума не каза. Надничаше с любопитство изпод ръба на дълбоката качулка, с любопитство и предпазливо, но лицето си криеше, дори и ръцете си, загърната плътно в тъмното наметало и дори присвита до Сетале, като дете, търсещо закрилата на майка си сред непозната тълпа. Думичка не каза и след като преминаха портите на Корамен и продължиха към подножието на хълма, издигащ се зад града, където Лука вече събираше и подреждаше първите фургони. Точно в този момент Мат разбра, че измъкване няма. Щеше да дръпне проклетата въдица, и това е. Просто изчакваше.

Същата вечер се погрижи всички сеанчанки да не се показват от фургоните, както и Айез Седай. Доколкото знаеше, никой не беше видял сул-дам или дамане, но този път поне Айез Седай не възразиха. Тюон също не възрази. Постави му едно искане, от което веждите на Сетале подскочиха до косата. Беше изречено един вид като молба, като напомняне за дадено от него обещание, но той можеше да разпознае искане, когато го е поставила жена. Какво пък, човек трябва да вярва на жената, за която ще се жени. Каза й, че ще си помисли, просто за да не почне да си въобразява, че може да взима от него всичко, което си поиска. Мислеше през целия ден, докато Лука си въртеше представлението, мислеше и се потеше, докато тълпата сеанчански войници зяпаха играчите. Мислеше, докато фургоните трополяха през хълмовете на изток, тътрейки се по-бавно от всякога. Мислеше, макар да знаеше какъв отговор ще даде.

На третия ден след като оставиха реката зад гърба си, стигнаха градчето със солниците — Джурадор, и Мат каза „да“ на Тюон. Тя му се усмихна и заровете замряха. Щеше да го запомни завинаги. Тя се усмихна и тогава заровете замряха. Направо да заплаче човек!

Скръстил ръце пред вратата, сякаш се канеше да прегради изхода от фургона, Домон ревна:

— Ти си луд.