Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Какво беше всичко това? — сопна се той. — Не си длъжна да коленичиш повече пред Тюон. А Селусия? Та тя е някаква си проклета слугиня! Не съм виждал някой толкова да подскача пред кралица, колкото ти пред нея.

Коравото лице на Егеанин беше скрито в сенките, но гласът й беше измъчен.

— Върховната лейди е… която е. Селусия е нейна со-джин. Никой от Низшата кръв не би дръзнал да срещне очите на нейната со-джин, а може би и от Висшата. — Дръпна с яд накита и ключалката се счупи. — Но пък аз вече не съм от никоя Кръв. — Замахна и запокити гердана колкото може по-надалече в тъмното.

Мат зяпна. С парите, които беше дал за това нещо, можеше да купи десет коня и пак да му останат. Но затвори уста, без да каже дума. Можеше и да не е мъдър винаги, но беше достатъчно умен, за да разбере кога една жена наистина е готова да го намушка. А вече бе разбрал и още нещо. Щом Егеанин се държеше така пред Тюон и Селусия, тогава трябваше на всяка цена да се погрижи сул-дам да стоят настрана. Светлината само знаеше какво те щяха да направят, ако Тюон почнеше да им кърши пръсти.

Което му отваряше работа. Е, той мразеше работата, но древните спомени в главата му гъмжаха от битки. Битките също ги мразеше — човек като нищо можеше да загине в битка! — но все пак бяха нещо по-добро от работата. Стратегия и тактика. Изучаваш терена, изучаваш врага и ако не можеш да победиш по един начин, намираш друг.

Следващата вечер се върна при червения фургон сам и след като Олвер приключи с урока си в играта, зае неговото място. Отначало, като седна срещу крехката девойка до игралното табло, не беше сигурен да спечели ли ще е по-добре, или да загуби. Някои жени обичаха винаги да печелят, но човек трябваше да ги позатрудни. Някои обичаха мъжът да печели, или поне по-често, отколкото да губи. И двете неща му се струваха безсмислени — той самият обичаше да печели, и колкото по-лесно, толкова по-добре — но това беше положението. Докато се двоумеше, Тюон взе нещата в свои ръце. Някъде по средата на играта той разбра, че е в капан, от който не може да се измъкне. Белите й камъчета бяха обкръжили неговите черни навсякъде. Победата й беше сигурна.

— Не играеш много добре, Играчко — заяде го тя. Въпреки тона й големите й очи го гледаха студено и преценяващо. Човек можеше да се удави в тези очи.

Той се усмихна и побърза да се сбогува, преди да им е хрумнало да го изритат. Стратегия. Мисли за бъдещето. Прави неочакваното. На следващата вечер донесе едно червено хартиено цвете от шивачката на трупата. И го поднесе на стъписаната Селусия. Сетале повдигна вежди и дори Тюон изглеждаше шашната. Тактика. Изкарай противника си от равновесие. Като помислиш, жените и битките не се различаваха много. И двете загръщаха човек в мъгла и можеха да го убият без усилие. Ако не внимава.

Всяка вечер навестяваше червения фургон за игра на камъчета, под бдителния поглед на Сетале и Селусия, и започна да се съсредоточава върху разчертаното табло. Тюон беше много добра и не беше никак трудно да наблюдава как поставя камъчетата си, изящно изпънала тънките си пръсти. Свикнала беше да носи нокти, дълги половин пръст, и гледаше да не ги счупи. Очите й също бяха много опасни. В камъчетата или в битка, човек трябва да действа с бистра глава, а погледът й сякаш проникваше под черепа му. Той обаче затъна в играта и веднъж успя да спечели четири пъти от общо седем. Тюон беше доволна, когато печелеше, и се стягаше, когато загубеше, без да изпада в бяс, както се беше опасявал, и без язвителни подхвърляния, само дето продължаваше настойчиво да го нарича „Играчко“, но вече без онова ледено, царствено високомерие, поне докато играеха. Искрено се наслаждаваше на играта, разсмиваше се весело, когато го приклещеше, смееше се радостно, когато той успяваше хитро да се измъкне. Просто изглеждаше различна, щом се увлечеше в камъчетата на игралното табло.

Хартиеното цвете бе последвано от цвят, ушит от син лен, а два дни по-късно се появи разкошен цвят, ушит от розова коприна, който разцъфна с ширината на женска длан. И двете — връчени на Селусия. Сините й очи все по-намръщено се спираха на лицето му, но Тюон й каза, че може да си задържи цветята и тя си ги прибираше грижливо, сгънати в ленена кърпа. Следващите три дни минаха без подарък, а после той донесе цял букет розови пъпки от червена коприна, чак с късите стръкчета и лъскавите листенца, които изглеждаха съвсем като истински, само че бяха по-красиви. Беше помолил шивачката да ги ушие още в деня, в който купи първото хартиено цвете.