Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Изглежда, че Сурот е сключила съюз с някой крал — докладва Джюйлин, усмихнат над чашата греяно вино. Тера поне като че ли го караше да се усмихва повече. Беше се сгушила до трикракото столче на Джюйлин в тясната им шатра, положила глава в скута му, и той галеше нежно косата й с другата си ръка. — Да знаеш, много се говори за някакъв могъщ нов съюзник. А заселниците са пощурели от страх от айилците.

— Повечето заселници, изглежда, ги отпращат на изток — каза Том, загледан тъжно в чашата си. Колкото по-усмихнат ставаше Джюйлин от ден на ден, толкова по-тъжен ставаше Том. Ноал беше малко зад Джюйлин и Тера, а Лопин и Перим седяха кръстосали крака в дъното на шатрата и оглеждаха палтата на Мат от Ебу Дар, за да закърпят каквото сметнат за необходимо, с което шатрата ставаше още по-тясна. — И много войници също — продължи Том. — Всички разправят, че ще се стоварят върху Иллиан като чук.

Е, поне знаеше, че чува незамазаната истина, когато я чуваше от тях. Не усукванията на Айез Седай или угодничеството на сул-дам, които се опитваха да си спечелят благоразположението му. Бетамин и Сета дори се бяха научили да правят реверанси. Някак по-удобно се чувстваше с чупките на Рена в кръста. Изглеждаха искрени. Странни, но искрени.

Колкото до него самия, град или село. Мат само го оглеждаше набързо, вдигнал яка и нахлупил шапката, преди отново да се запъти към позорището. Рядко носеше наметало. Наметалото щеше да го затрудни с ножовете, които криеше под дрехите си. Не че очакваше да му потрябват. Просто една благоразумна мярка. Пиене нямаше, нито танци, за комар — да не говорим. Потракването на зарове на някоя маса в гостилниците го привличаше, но късметът му със заровете неизбежно щеше да привлече внимание към него, дори да не доведеше до това някой да извади ножа, а в тази част на Алтара и мъжете, и жените носеха ножове на коланите си и бяха готови да ги използват. Искаше да не го забелязват, затова подминаваше масите със зарове, кимваше хладно на усмихващите му се кръчмарски слугинчета и не изпиваше повече от чаша вино, а понякога дори не пийваше нищо. В края на краищата в позорището го чакаше работа. Един вид. Беше я подхванал още първата нощ, след като напуснаха Ебу Дар, и си беше много тежка работа.

— Искам да дойдете с мен. — Мат отвори шкафа, вграден в стената на фургона под леглото му. В него държеше сандъчето си със злато. Всичкото, което беше спечелил честно на комар. Толкова честно, колкото беше възможно поне. По-голямата част беше спечелена на едно конно надбягване, а късметът му с конете не беше по-добър, отколкото на който и да било друг. Останалото… Щом някой иска толкова да хвърля зарове или карти, или ези-тура, трябва да е готов да губи. Домон, който седеше сега на другото легло и търкаше с длан четината на бръснатия си череп, беше получил урок. Трябваше сам да поиска да спи на пода, като всеки добър со-джин, но в началото беше настоял да хвърлят монета с Мат всяка нощ за второто легло. Егеанин взе първото, естествено. Виж, с хвърлянето на монета беше лесно като със заровете. Стига монетата да не застане на ръба, както се случваше често. Но го предложи Домон, не Мат. Докато Мат не спечели четири пъти поред, а на петия монетата застана на ръба, три пъти поред. Заради това сега се редуваха. Все пак тази нощ беше ред на Домон да спи на пода.

Намери кожената торбичка, пъхна я в джоба на палтото си, изправи се и бутна с крак вратата на шкафа.

— Все някога трябва да се срещнеш с нея — каза Мат. — И ми трябваш, за да огладим нещата. — Трябваше му някой, който да отклони гнева на Тюон, някой, пред когото самият той да изглежда по-приемлив, но не можеше да й го каже направо, нали? — Ти си сеанчанска благородничка и можеш да ми помогнеш да не почна да си хапя ботушите.

— Защо трябва да оглаждаш нещата? — Гласът на Егеанин режеше като трион. Стоеше при вратата на фургона, с юмруци на кръста, и сините й очи бодяха като свредели под дългата черна перука. — Защо ти трябва да я виждаш? Не направи ли вече достатъчно?

— Само не ми казвай, че те е страх от нея — сопна се Мат, отбягвайки въпроса. Какъв отговор можеше да даде, без да прозвучи налудничаво? — Можеш да й свиеш сармите почти толкова лесно, колкото можах и аз. Но ти обещавам, че няма да й позволя да ти отреже главата или да те набие.

— Егеанин не се бои от нищо, момче — изръмжа Домон. — Щом не ще да иде, тичай сам да си ухажваш момичето. Остани и през нощта, ако щеш.

Егеанин продължаваше да го гледа с яд. Или гледаше през него. Когато премести погледа си на Домон, раменете й малко се отпуснаха и тя дръпна наметалото си от окачалката на стената.