Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

И сигурно се канеше. Брадата му беше щръкнала напред, късо подстригана, но все пак по-дълга от косата му, и мърдаше ръце, сякаш се чудеше дали да ги свие в юмруци. Едър беше Домон, и не толкова дебел, колкото изглеждаше на пръв поглед. Мат искаше, ако може, да се мине без юмруци.

Завърза черното копринено шалче на шията си, скриващо белега, и пъхна двата му дълги края под палтото. Шансът някой в Джурадор да знае за мъж в Ебу Дар, който носи шал… какво пък, рискът не беше голям, дори и да не разчиташе на късмета си. Разбира се, винаги трябваше да се вземе предвид това, че беше тавирен. Но ако това щеше да го изправи пред Сурот или пред шепа слуги от Тарасинския палат, и да останеше в леглото си, завит презглава с одеялото, пак щеше да се случи. Понякога човек просто трябваше да разчита на късмета си. Цялата беда беше, че когато се събуди заранта, заровете отново тропаха в главата му. Подскачаха в черепа му.

— Обещах — заяви той. Беше хубаво, че отново е със свестни дрехи. Палтото беше от фина зелена вълна, добре скроено, и стигаше почти до коленете и до загърнатите надолу високи ботуши. Везмо по него нямаше — може би с някое ширитче тук-там щеше да е по-добре, — но пък на маншетите беше пришита дантелка. И копринената риза беше хубава. Жалко, че нямаше огледало. В ден като този човек трябваше да изглежда възможно най-добре. Той вдигна наметалото си от леглото и го заметна на раменете си. Не беше пищно като на Лука. Беше тъмносиво, тъмно почти като нощ. Само по ръбовете червено. Токата беше скромна — сребърни джуфки, не по-големи от палците му.

— Тя му е дала думата си, Бейл. Нейната дума. Никога няма да я престъпи. — Егеанин говореше абсолютно убедено. По-убедено от Мат, между другото. Но човек понякога трябва да рискува. Дори когато залага врата си. Беше обещал. А разчиташе и на късмета си.

— Все пак е лудост — изръмжа Домон. Но се дръпна неохотно от вратата, щом Мат постави на главата си широкополата черна шапка. Е, да, дръпна се, щото Егеанин му кимна да се отстрани. Но продължи да го гледа навъсено.

Тя излезе от фургона след Мат също навъсена и занамества дългата черна перука на главата си. Сигурно още не можеше да свикне с нея, а може би й пречеше вече порасналата й коса отдолу. Пораснала, но все още недостатъчно, за да тръгне с гола глава. Не и преди Ебу Дар да остане поне на сто мили зад тях. Сигурно нямаше да е безопасно поне докато не прехвърлят планините в Муранди.

Небето беше ясно, слънцето още не се беше показало зад платнената стена на позорището, а утрото можеше да се нарече топло само ако го сравниш със зимна виелица. Не като свежото зимно утро в Две реки, а мраз, който бавно се просмукваше в плътта и замъгляваше дъха ти. Хората от трупата щъкаха насам-натам като в мравуняк, огласяха въздуха с крясъци кой им е скрил бухалките за жонглиране или им е свил червените бричове, или е преместил не знам коя си платформа. Гледката и шумовете приличаха на начало на бунт, но гласовете не звучаха ядосано. Всички викаха и махаха с ръце, но до бой не се стигаше, особено преди представление, и странно как всеки играч се оказваше на мястото си преди да влязат първите зрители. Можеше да са мудни в опаковането на багажа преди да тръгнат на път, но всяко представление означаваше пари, а заради тях всички ставаха много бързи.

— Ти наистина си въобразяваш, че тя може да се ожени за теб — мърмореше до него Егеанин и подритваше полите на кафявата си вълнена рокля. Капка изящество нямаше у тая Егеанин. Правеше дълги крачки и не изоставаше. С рокля или не, липсваше й само меч на бедрото. — Друго обяснение за това няма. Бейл е прав. Ти наистина си луд!

Мат се ухили.

— Въпросът е дали тя наистина смята да се омъжи за мен. Понякога и най-странните хора могат да се оженят, нали? — Когато знаеш, че ще те обесят, единственото, което можеш да направиш, е да се ухилиш на клупа. Затова той се ухили и я накара да замръзне на място, навъсена. Стори му се, че измърмори някаква ругатня под носа си, въпреки че не разбра защо. Все пак Тюон нямаше да се омъжи за последния мъж на света, когото желае. Благородничка, царствено хладна от главата до петите, вирнала нос, докато той си падаше по кръчмарски слугинчета, които ти се усмихват само като им намигнеш и очите им се разтапят. Наследничка на трон, и то не на какъв да е трон — Кристалния трон, имперския трон на Сеанчан. Жена, която извърташе главата си като връх на меч и го караше да се чуди тя ли е негова пленничка, или той — неин. Когато съдбата те стисне за гърлото, нищо друго не ти остава, освен да се ухилиш.