Сюзан Колинс - Грегор и гибелното пророчество

Асансьорът беше повреден и той помъкна Бутс нагоре по стълбите. Влязоха и успяха да направят три крачки навътре, преди баща му да ги грабне в прегръдките си. След минути всички в апартамента бяха будни. Майка му го целуваше, Лизи беше увиснала на ръката му, баба му викаше от спалнята. Милион въпроси летяха към него, но сигурно изглеждаше пребит от умора, защото майка му взе лицето му между двете си длани и каза: „Грегор, миличък, имаш ли нужда да си легнеш?” А на него точно това му трябваше.

На другата сутрин разказа цялата история. Смекчи някои от лошите моменти, защото всички изглеждаха много уплашени.

— Но всичко е наред. Бутс не беше бебето. Гибелния беше. Така че няма причина плъховете да я искат сега — каза Грегор.

— Аз не бебе, аз голямо момиче — обади се Бутс, която седеше на скута на татко си и редеше малки пластмасови животинки по страничната облегалка на дивана. — Аз язди пи’еп. Аз плува. На Темп спи му се. Аз казва на пърхолетка за пръстчета мънички.

— А ти, Грегор? — попита майка му.

— Ами, имах шанс да убия Гибелния и не го направих, затова не мисля, че плъховете ще дойдат да ме търсят. — Не ѝ каза, че може да го потърсят жителите на Регалия. — О, хей, вижте какво донесох за госпожа Кормаки. Стенен часовник. Тя е толкова мила, и така нататък, а знаете как обича всички онези стари часовници…

Грегор отвори пакета и отвътре се вдигна облак от пари. Объркан, той изсипа всичко на пода. Часовникът наистина беше там. Но Викус беше поръчал да го опаковат в пари. Всички онези портфейли в музея сега сигурно бяха много олекнали, защото на дивана имаше буквално хиляди долари в брой.

— О, божичко! — каза баба му. — Какво ще правим с толкова много пари?

— Ще си платим сметките — отговори майка му мрачно, но после изражението ѝ омекна. — И ще отпразнуваме Коледа.

Така и направиха. Трябваше да тичат като луди, за да приготвят всичко, защото Коледа беше на другия ден, но какво от това? Грегор, Лизи и майка им отидоха на пазар. Баба му и Бутс гледаха коледни програми по телевизията, докато баща му почистваше часовника с кукувичка за госпожа Кормаки.

Дори след като отделиха настрана парите за сметките, им останаха много за Коледа. Първо извадиха старата метална количка за пране и я напълниха с продукти. Поне няколко седмици Грегор нямаше да се притеснява, когато отваря кухненските шкафове. После човекът на ъгъла, който продаваше коледни елхи, им даде една на половин цена, тъй като беше почти приключил за сезона. Лизи остана вкъщи да помогне за украсяването на елхата, а Грегор и майка му отидоха да купят подаръци. Беше му доста трудно да избере нещо за майка си, с което да я изненада, тъй като тя не го изпускаше от очи.

— Мамо, едва ли някакъв грамаден плъх ще ме подгони насред Осемдесет и шеста улица — каза той. — Претъпкано е с народ.

— Стой така, че да те виждам — отговори тя.

Накрая успя да ѝ вземе чифт обици, докато тя купуваше чорапи на всички.

Тази вечер, когато госпожа Кормаки пристигна с един куп подаръци, Грегор ѝ отвори вратата.

— Е, значи най-после се съвзе, мистър — подхвърли тя.

Отначало Грегор не разбра за какво говори, но после си спомни, че уж беше боледувал от грип.

— Да, доста ме измъчи този път.

— Слаб си като клечка — заяви госпожа Кормаки и му връчи чиния с коледни сладки.

На Грегор му се прииска да бе снимал изражението ѝ, когато тя отвори часовника. Явно беше зашеметена.

— О, майчице! Откъде го намери?

Настъпи пауза.

— На едно от онези места, където продават стари неща — каза Лизи.

— Антикварен магазин ли? — попита госпожа Кормаки.

— О, не, просто едно място за вещи втора ръка — каза баща му. В известен смисъл беше вярно.

Когато тя си тръгна, Грегор ѝ помогна да занесе часовника вкъщи. Тя му разказваше за децата си, които щели да долетят на другия ден, и как взела билети за някакъв мюзикъл на Бродуей, когато изведнъж млъкна. Беше се втренчила в краката на Грегор.

Грегор погледна надолу. Ботушите бяха в окаяно състояние. Силно издрани от ноктите на Арес, покрити с петна засъхнала кръв и със слуз от сепиите, а единият беше със смачкано бомбе. Тя го изпревари, преди да успее да измисли някакво обяснение.

— Изглежда доста ги ползваш.

Грегор не отговори. Не искаше пак да я излъже; тя беше прекалено добра към тях.

— Знаеш ли, един ден ще разбереш, че можеш да ми имаш доверие, Грегор — каза тя.

— Аз наистина ви имам доверие, госпожо Кормаки — измънка той.