Сюзан Колинс - Грегор и гибелното пророчество

Грегор отстъпи няколко крачки назад и седна върху куба. Бавно започваше да му просветва какво искаше да каже Нериса.

УМРЕ ЛИ БЕБЕТО, НА ВОИНА СЪРЦЕТО ЩЕ УМРЕ,

ЧАСТИЦАТА НАЙ-ВАЖНА ЩЕ СЕ СЛОМИ НА ДВЕ.

Най-важната частица от душата му бе онази, която пощади Гибелния. Ако го беше убил, никога нямаше да бъде същият. Щеше да е изгубил себе си завинаги.

— Знаеш ли — каза Викус на Нериса, сякаш в залата бяха само те двамата, — непрестанно се учудвам колко неправилно тълкуваме пророчествата на Сандуич понякога. После в момента, щом разберем…

— Всичко става кристално ясно — съгласи се Нериса.

Викус цитира една строфа от пророчеството:

КОЙ НА ВОИНА В СЪРЦЕТО СЛАБОСТ МОЖЕ ДА ВСЕЛИ?

И КАКВО ГРИЗАЧИ ЗЛОБНИ ТЪРСЯТ В МРАЧНИ ДЪЛБИНИ?

САМО КРЕХКОТО МЪНИЧЕ, ДУМИ ЩО ЕДВА МЪЛВИ,

НО ДОДЕТО ТО Е ЖИВО, ПОДЗЕМНАТА СТРАНА КРЕПИ.

— Гризачите винаги са търсили Гибелния… — каза Викус.

— Който е едва проговорило мъниче. Сандуич дори е стигнал дотам да използва думата „мъниче”. Думата на самите гризачи за „бебе” — каза Нериса.

— А Гибелния крепи Подземната страна — кимна Викус.

— Защото ако Грегор го беше убил… — продължи Нериса.

— Тотална война — каза Викус. — Смъртта му щеше да е достатъчна да ги сплоти. Да заведеш онова мъниче при Рипред е било гениално хрумване, Грегор. О, те няма да знаят как да парират този ход.

— Кралица Нериса, да продължим ли този съдебен процес? — попита главната съдийка.

Нериса вдигна поглед, сякаш не знаеше къде се намира.

— Съдебен процес? За воина? Разбира се, че няма да има процес! Той спаси Подземната страна. — Тя се изправи на крака, подпирайки се на Викус и видя другите обвиняеми да се взират в нея. Тя им се усмихна леко, но отправи следващата си реплика към Арес: — А всички, които му помогнаха, заслужават най-дълбокото ни уважение.

Арес сведе глава. Може би това беше поклон, а може би не беше в състояние да я погледне.

— Ще хапнете ли с мен, вие, четиримата? Изглеждате полумъртви от глад — каза Нериса. Изречена от нея, поканата прозвуча иронично, но беше добре дошла.

Донякъде замаяни от новия обрат на събитията, Грегор, Арес, Хауард и Андромеда излязоха след Нериса от съдебната зала, като вървяха бавно и влачеха крака. Тя ги отведе в малка, уединена трапезария. Масата можеше да побере не повече от шестима. В ъгъла имаше малък фонтан. Стените бяха украсени със старинни гоблени. Грегор предположи, че сигурно първите заселници на Подземната страна са ги донесли от Горната земя, защото изобразяваха сцени оттам, а не от този мрачен свят. Мястото беше успокояващо.

— Хубаво е тук — каза Грегор.

— Да — каза Нериса. — Често се храня тук.

Всички насядаха. Прислужници внесоха блюда с изискана храна. Големи риби с плънка от зърно и билки, миниатюрни зеленчуци, подредени в геометрични фигури, усукан като плитка хляб, от който се вдигаше пара, с плодове в него, купчини от тънко нарязано печено говеждо и любимото ястие на Рипред — скариди в сметанов сос. Поставиха пред всеки от тях отрупана чиния.

— Не смятайте, че винаги се храня толкова разточително — каза Нериса. — Тази храна беше приготвена за коронацията. Моля, започвайте.

Грегор взе хляба си, натопи го в сметановия сос и отхапа голям залък.

За известно време всички се съсредоточиха върху храната. С изключение на Нериса, която, изглежда, само побутваше своята из чинията.

— Боя се, че не ме бива много в разговорите — извини се Нериса. — Дори когато съм в най-добрата си форма. А в момента скръбта за участта на братовчедката ми възпира дори малкото, което бих могла да се осмеля да кажа.

— За всички ни е същото — каза Хауард печално.

— Да, никой тук не беше пощаден — каза Нериса.

Вярно беше. Пътуването до Лабиринта беше дало на всички предостатъчен повод за скръб. Грегор се радваше, че Нериса го признава и че могат да продължат да се хранят в мълчание.

След дни оскъдно хранене, на Грегор скоро му стана тежко от обилната храна. Другите също спряха да ядат. Някой би си помислил, че всички ще из-ядат по шест-седем порции, но не стана така.

После Нериса изпрати четиримата долу в болничното крило. Андромеда и Хауард също не бяха получили медицинска помощ, нито им бяха позволили да се изкъпят.

— Вие кога се върнахте? — попита Грегор.

— Около дванайсет часа преди да пристигнете вие. Андромеда беше невероятна. Почти не си е почивала. Когато кацнахме, отведоха Марет в болничното крило, а нас ни затвориха. Но познавах една от пазачките ни. Тя ни прошепна, че Марет ще се оправи — каза Хауард.