Сюзан Колинс - Грегор и гибелното пророчество

— Да. Ще се оправи.

— Не мога да повярвам, че си го спасил след атаката на онези влечуги! — възкликна Грегор. Нарочно изрече „атака от влечуги” по-силно от необходимото, така че всички да чуят, а после се обърна отново напред, преди някой да успее да му нареди да млъкне.

Един страж се втурна в залата и прошепна нещо на главната съдийка.

— Много добре — каза тя. — Ще започваме. — Изкашля се и започна да чете дългия списък от обвинения срещу подсъдимите. Езикът беше доста сложен и заплетен, но, изглежда, всичко се свеждаше до факта, че Грегор не беше убил Гибелния, а и никой друг също не го беше направил.

Главната съдийка свърши и вдигна поглед.

— Сега ще разпитаме подсъдимите.

— Може ли първо аз? — Въпросът излетя от устата на Грегор, преди да успее да го спре, но изведнъж разбра, че така се налагаше. Усещаше, че Хауард, Арес и вероятно Андромеда вече бяха убедени, че са виновни. Ако застанеха на свидетелското място, може би нямаше да успеят да се защитят. Той, от друга страна, цял кипеше от възмущение и гняв заради несправедливостта на цялото нещо.

— Горноземецо — заяви главната съдийка, — нямаме обичай да крещим и да задаваме въпроси по време на съдебен процес, особено от такъв сериозен характер.

— Съжалявам — каза Грегор, но не наведе глава, нито извърна поглед. — Какво трябва да направя, ако имам въпрос — да вдигна ръка ли? Искам да кажа, нямам адвокат или нещо подобно, нали?

— Достатъчно ще е да вдигнеш ръка — каза главната съдийка, пропускайки въпроса му за адвоката.

Той си помисли да вдигне ръка и отново да попита дали може да говори пръв. Но това можеше да им се стори надменно. Дали защото беше поискал или защото това беше предварително решено, Грегор беше извикан на свидетелското място. Изкачи стъпалата до куба. Свидетелското място беше направено така, че присъстващите да виждат всяко потрепване, всяка промяна в езика на тялото на обвиняемия. Почувства се много уязвим и изложен на показ.

Грегор очакваше да бъде бомбардиран с въпроси, както показваха по телевизията, но съдиите само се облегнаха назад на местата си и го гледаха.

— Хайде разкажи ни — каза главната съдийка. — Разкажи ни за пътуването си.

Това го стресна малко.

— Откъде… откъде искате да започна?

— Започни от деня, когато отплавахте от Регалия — каза главната съдийка.

И той разказа историята си. Не пропусна случай да изтъкне куража, който другите подсъдими бяха показали. Когато стигна до частта при Халбата, каза:

— Аз накарах Хауард да си тръгне. Той нямаше никакъв избор. Щях да се бия с него, ако се опиташе да дойде с нас. Щях да се бия и с Андромеда, тя знаеше това. Затова си тръгнаха. Как можеха да рискуват да ме наранят, когато ми предстоеше да убия Гибелния?

— А защо не искаше да те придружат? — попита старият прилеп съдия.

Грегор се смути за момент:

— Защото… не знам… първо, защото трябваше да върнем Марет обратно. И предполагам, че не исках цял куп хора в онзи лабиринт. Исках семейството ми да научи какво се е случило със сестра ми… и с мен, ако не се върнех. И защото… защото… — Мислено се върна обратно към пещерата, към леда, който го беше обгърнал. — Защото Гибелния беше мой.

При дързостта му от тълпата се надигна смаяно ахване.

— Какво искаш да кажеш с това, че Гибелния е бил твой? — попита прилепът.

— На мен се падаше да го убия. Така се казва във вашето пророчество, нали? Аз съм този, от когото се очаква да го убие? В крайна сметка, това винаги е било моя задача — каза Грегор. — И решението кого да взема в онзи лабиринт беше мое — не ваше. — Той направи пауза. — Във всеки случай, ако екзекутирате Хауард и Андромеда, защото са се върнали, това си е чисто убийство. Никой не би могъл да се държи по-добре от тях.

Хвърли поглед към мястото, където стояха останалите. Беше трудно да разчете изражението на Андромеда, но тя наистина разклати леко криле. Устните на Хауард безмълвно оформиха две думи. Грегор беше напълно сигурен, че думите бяха „благодаря ти”. Може би беше изложил достатъчно убедителен довод, за да спаси живота им.

— Продължавай нататък. Какво стана, след като групата ви се раздели? — попита главната съдийка.

Грегор си пое дълбоко дъх. Тази част щеше да бъде по-трудна. Разказа как влязоха в Лабиринта, как се наложи да изоставят Туичтип, как откриха конуса и станаха свидетели на кървавата схватка между Голдшард и Снеър. Тълпата отново се разшумя. Грегор подозираше, че се радват, задето Снеър е мъртъв.