Сюзан Колинс: Грегор и гибелното пророчество

— Не, Грегор. Не. Ако са мъртви, никой от нас не може да направи нищо. Ако ги държат в плен, вероятно ще минат месеци, преди да успеем да разберем къде са. През това време, кой знае? Може да отменят решението на Нериса и да те екзекутират. Ако имам нужда от теб, повярвай ми, ще намеря начин да те повикам — каза Викус. — Засега трябва да се прибереш у дома. Имаш си собствени грижи там, нали?

Е, да, където и да се намираше, Грегор все си имаше грижи.

След половин час бяха долу на кея, облечени в собствените си дрехи, и се качваха на гърба на Арес. Бяха дошли да ги изпратят единствено Викус, Андромеда, Хауард и Нериса.

— Предай на Марет най-добрите ми пожелания — каза Грегор на Андромеда.

— Да, Горноземецо. Той също би ти пожелал всичко най-хубаво — отговори прилепът.

Грегор се обърна към Хауард.

— Ако научиш нещо за Лукса и другите, съобщи ми. Пералното ми помещение е точно на върха на един от онези тунели. Арес знае кой. Остави ми бележка, или нещо такова.

— Ще ти пратя вест — каза Хауард.

За изненада на Грегор, Нериса пъхна един свитък в джоба на якето му.

— Пророчеството. За да можеш да поразсъждаваш върху него.

Грегор поклати глава:

— Едва ли ще мога да го забравя, Нериса. Но все пак благодаря. — Какво, според нея, щеше да направи? Да си го отнесе вкъщи и да си го сложи в рамка ли?

Викус му подаде фенерче, голям пакет във формата на часовник с кукувичка и копринена торбичка, в която имаше тежко каменно бурканче.

— Лекарство — каза той. — За баща ти. Указанията са написани вътре.

— О, чудесно! — възкликна Грегор. Може би тук долу имаха нещо, което щеше да излекува баща му. Прегърна Викус. — Не се предавай, Викус.

— Няма. Лети високо, Горноземецо Грегор — каза Викус.

— Лети високо — отговори Грегор.

— Доско’о! — каза Бутс, докато излитаха, но от кея не дойде отговор. Миналия път Грегор се ужасяваше от мисълта, че някога ще се върнат. Сега, разтревожен за Лукса и останалите, изпитваше нежелание да си тръгне.

— Съобщете ми! — провикна се към тях, но ако някой му отговори, той не го чу.

Арес ги понесе надолу по реката, през Водния път, нагоре през тунелите и обратно до подножието на стръмното стълбище, което водеше до Сентрал Парк. Грегор слезе от гърба на прилепа с Бутс.

— Ще се оправиш ли? — попита той Арес.

— Толкова добре, колкото и ти — каза Арес. — Лети високо, Горноземецо Грегор.

Грегор стисна протегнатия крак на Арес.

— Лети високо, Хвъркачо Арес.

Арес литна и се изгуби в тъмния тунел, а Грегор и Бутс тръгнаха нагоре по стълбите.

На Грегор му отне известно време да отмести камъка — беше замръзнал на място, — но накрая успя да го размърда и повдигне. Беше нощ. Паркът бе пуст. Земята беше покрита със сняг, който блестеше на светлините. Беше красиво.

— Пъ’за’яме се? Ходим пъза’яме се? — попита

Бутс.,

— Не сега, Бутс — каза Грегор. — Може би после. — Стига да успееше да намери друг парк с пързалка. Никога нямаше да я доведе пак тук.

Хванаха такси. Ню Йорк грееше в ярки коледни украси и светлини.

— Знаете ли коя дата е днес? — попита той шофьора, който почука с пръст по евтиното календарче на таблото. 23 декември. Не бяха пропуснали Коледа. Всички щяха да си бъдат вкъщи за празниците. И тази мисъл — толкова невъзможна преди няколко часа — го накара да се почувства като най-големия късметлия на света.

Бутс се сгуши в него и се прозя широко. Бутс… Гибелния… точно сега те толкова си приличаха, че цялата Подземна страна можеше да изтълкува погрешно пророчеството и да ги сбърка един с друг. Но какво щеше да стане, когато след година Гибелния пораснеше? Дали щеше да се превърне в чудовището, предсказано в пророчеството или в нещо съвсем друго? Надяваше се, че Рипред ще го възпита добре.

Макар че дори ако Рипред направеше всичко необходимо, положението можеше да се окаже извън контрола му. Родителите на Грегор бяха страхотни, а ето го него — рейджър. Щеше да се наложи много да внимава да не се бие с никого. Прииска му се да беше поговорил повече с Рипред за състоянието им. „Следващия път, когато сляза там долу…”, помисли си Грегор и през тялото му премина разтърсваща тръпка. Защото изведнъж разбра, че ще има следващ път. Вече беше прекалено обвързан с Подземната страна, имаше твърде много важни за него неща — да намери Лукса и Аврора, и Темп и Туичтип, ако бяха още живи, да защити Арес; да помогне на приятелите, които му бяха помогнали.

Грегор плати на шофьора с последните пари, които му бе дала госпожа Кормаки.