Сюзан Колинс - Грегор и проклятието на топлокръвните

— Подранили сме с пет минути — каза Грегор и погледна надолу в тъмнината.

— Може и Викус да е подранил. Хайде да слизаме. Поне ще се махнем от този вятър — каза баща му.

Спуснаха се в дупката. Грегор не забрави да вземе със себе си лоста — камъкът вероятно щеше да замръзне веднага, а той не искаше да остане заклещен под земята. Върна каменната плоча на място и настъпи пълна тъмнина. Грегор включи фенерчето си и освети дългото стълбище.

— Арес обикновено ме оставя най-долу — каза той. Заслиза, а баща му тръгна бавно зад него, като пристъпваше предпазливо.

Стълбището водеше в голям, построен от хора тунел, който изглеждаше изоставен. Въздухът беше тежък, студен и влажен. Долу не проникваше шум от парка, но покрай стените се чуваха слаби звуци от пробягващи миши крачета.

Когато стигна до последните няколко стъпала, Грегор се обърна назад и видя, че баща му е изминал едва половината път.

— Не бързай. Още го няма.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато върху китката му се стовари рязък удар и Грегор усети как фенерчето изхвърча от ръката му. Обърна глава навреме, за да зърне едър, космат силует, който се хвърли към него от сенките.

Плъхът го беше чакал.

Грегор замахна с лоста, но плъхът го хвана със зъби и го дръпна силно. Грегор полетя във въздуха и после се стовари по корем в тунела. Лостът падна с дрънчене в тъмното. Грегор успя да вдигне ръце, за да предпази лицето си от удара в студения бетонен под.

— Грегор! — извика разтревожено баща му, докато плъхът го притискаше с гърди към земята. Усети горещия му дъх на бузата си. Опита се да замахне, но беше безпомощен.

— Жалка работа. Абсолютно жалко изпълнение — изсъска познат глас в ухото му.

Грегор изпита първо вълна на облекчение, а после веднага се ядоса.

— Махни се от мен, приятел!

Плъхът само се намести по-удобно.

— Нали разбираш — в мига, щом си изгубиш светлината, може направо да се смяташ за мъртъв.

Освети ги лъчът на фенерчето. Грегор присви очи и видя баща си да се приближава към тях с голямо назъбено парче бетон в едната ръка.

— Пусни го! — изкрещя той и вдигна бетонния къс.

— Няма нищо, татко. Това е Рипред! — Грегор се заизвива, за да се освободи, но плъхът тежеше цял тон. — Той е приятел — добави, за да успокои баща си, макар че да нарече Рипред „приятел” беше малко пресилено.

— Рипред? — каза баща му. — Рипред? — Гърдите му мъчително се повдигаха и спускаха, а погледът му беше безумен, докато се мъчеше да осмисли думите.

— Да, опитвам се да давам на момчето ти съвети за оцеляване, но той не внимава. — Рипред се надигна и с лекота преметна Грегор с лапа. Изражението на покрития с белези плъх беше обвинително. — Не се упражняваш по ехолокация, нали?

— Упражнявам се и още как! — отвърна бързо Грегор. — Упражнявам се със сестра ми.

Това беше истина, но все пак Грегор пропусна да каже, че го правеше главно защото Лизи го караше. Тя беше изключително съвестна по отношение на домашните си. Когато научи, че Рипред е казал на Грегор да се упражнява по ехолокация, тя го прие много сериозно. Поне три пъти седмично завличаше Грегор някъде в сградата — в коридора, под стълбището, във фоайето — и му връзваше очите. После той трябваше да стои и да цъка с език, за да я намери. Предполагаше се звукът от цъкането ще се отрази в нея и по някакъв начин Грегор ще разбере къде е застанала. Но въпреки всичките ѝ усилия уменията му в ехолокацията не се подобряваха особено.

Сега, когато Рипред започна да му се кара, Грегор се приготви за отбрана.

— Виж, вече ти казах, че ехолокацията не ми се отдава. Къде е Викус?

— Няма да дойде — каза Рипред.

— Но той ми писа за „Кървавото пророчество”. Мислех, че ще се срещне с нас — възрази Грегор.

— А пък аз мислех, че ще си сам — каза Рипред, седна на задните си крака и погледна бащата на Грегор: — Помниш ли ме?

Баща му още стискаше парчето бетон, но беше свалил ръка до тялото си. Вгледа се в Рипред, сякаш се опитваше да си спомни някой, когото беше видял насън. Дълъг сън, изпълнен с глад и самота и страх и злобните подмятания на разни гласове в тъмното. Гласове на плъхове. Като този, който седеше пред него. Той се намръщи и се помъчи да проясни бъркотията в ума си.

— Носеше ми храна. Долу в ямата на плъховете… ти понякога ми носеше храна.

— Точно така — каза Рипред. — А някой тук да е донесъл храна на мен ? Умирам от глад.

Рипред наистина изглеждаше по-слаб от обикновено. Коремът му доста се беше смалил, а костите на лицето му се очертаваха по-ясно.