Дерек Ланди - Безликите

— Не знам къде е Скълдъгъри, Рем. Слушай ме. Каквото и да са ти казали за тази „тайна“, не е всичко.

— Ще обясниш на приятеля си, когато те намери.

Крукс отвори вратата и почти се блъсна в някого на прага. Джарън Галоу.

— Здравей, Чайна.

Крукс бързо отстъпи обратно в апартамента и сега почти се блъсна в Чайна.

— Всички! Всички сте заедно…

— Да, детективе. Разкрихте всичко — мързеливо започна Галоу. — Всички. Аз, Чайна, Плезънт, Върховния маг. Организираме купон с преспиване на една ферма, но решихме да не те каним. Никой не ще да се вози с теб, не го приемай лично.

Крукс се опита да го порази с въздушна струя, но Галоу се дръпна встрани и изрита една от ниските масички в стаята право в гърдите на детектива. Крукс понечи да извади пистолета си, но Галоу лесно го обезоръжи. Паникьосан, Крукс реши да постъпи неочаквано и се хвърли през прозореца.

Галоу първо вдигна вежда, след което погледна надолу към улицата.

— Жив е, но не пълзи особено бързо. Счупена ръка или крак, или и двете. Чуваш ли писъците му. Необичайно тънички, нали?

— Какво има, Джарън?

— Не можете да ни спрете, нали знаеш, Чайна? Винаги е било ясно, че ще победим накрая.

— Ще върнете раса побеснели божества, дано това ти е ясно.

— Може да беснеят, може да управляват мъдро. А може и нищо да не правят. Ти самата ми го каза отдавна. Не е наша работа да ги съдим.

— Да, чудесен ученик се оказа — призна тя. — Но сигурно искаш да се присъединя към вас. Няма да стане.

— Това ли отговори на Венгос?

— Това.

— Но той е бил сам, не е знаел кой дърпа конците. Бату е добър лидер. Би ти позволил да се върнеш. И след това ще можеш да превземеш Диаблерията отвътре, да ни поведеш.

— Колко услужливо двуличен си, Джарън.

— Диаблерията винаги е била твоя, Чайна. Не можеш просто да загърбиш хиляда години отдаденост. Цялото ти семейство е посветено на Тъмните богове.

— Брат ми не е.

— Г-н Блис е… уникален.

— А Бату?

— Ще умре, ако заповядаш.

Чайна прекоси стаята от стена до стена.

— Изкушаваш ме. Но в крайна сметка, по-скоро бих отказала да върна раса луди богове, които ненавиждат човечеството.

— Тогава ще те убия.

— А толкова ми се искаше да не го правиш! — усмихна се Чайна. — Предполагам не мога да те убедя да оставиш този пистолет в ръката си, поне да се бием на равни начала?

— Страхувам се, че не. Ще е бързо, не се тревожи.

Тя тропна с крак три пъти.

— Никой няма да те чуе — каза с въздишка той.

Тя само му се усмихна отново и пропадна през скрита в пода врата. Вече в коридора на втория етаж, тя се изправи нестабилно. Някой щеше да чака Галоу на входа. Крав, или Роуз, или онази гад Сангуайн. Чайна се насочи към стълбището водещо към един от скритите й изходи. Отгоре се чуваха стъпките на Галоу.

Отново, за пореден път я бяха въвлекли право във водовъртежа на събитията. Това не й допадаше.

На моста Лифи, Танит и Флетчър чакаха врага, за да разменят момчето за Върховния маг. Танит бе идвала тук само веднъж, като дете, когато минаването по него струваше половин пени — някъде в началото на двадесети век.

— Това е много лоша идея — отбеляза между другото тя.

— Напълно съм съгласен — отвърна Рен.

Стояха в една от малките дървени сгради в единия край на моста. Отвън се чу свистене, бързо удавено от движението на колите в дъжда. Гастли се появи на вратата.

— Никой не ни дебне — обяви той, вместо поздрав.

В средата на моста Скълдъгъри държеше сферата-невидимка. Завъртя я и балонът обхвана моста тях и околните сгради. Тяхната остана извън него.

— Какво пък беше това? — попита Флетчър.

— Никой няма да вижда или да чува нищо във вътрешността на балона.

— Значи ако умра в писъци и агония, никой няма да ме чуе. Успокояващо.

— Нещо за Валкирия? — поинтересува се Гастли, когато Скълдъгъри се върна.

— Още не. Когато пуснем Гилд, ще го накараме да я освободи и после да ме остави в една стая с Крукс за пет дълги, болезнени минути.

— И как ще стане цялата работа сега? — пита Флетчър.

— На теория, с Крукс ще се разминете в средата на моста. На практика и ние, и те ще се прецакаме. Те — нас, ние — тях и после пак.

— Значи зависи кой колко пъти може да прецака другия.

— Да. Ние имаме план А и план Б.

— Не са ли малко?

— Простотата е най-добра понякога.

— А сега?

— По-вероятно, не — призна Гастли.

— Но пък всички сме ограничени в това, което можем да правим. Правилото за потайността важи колкото за нас, толкова и за тях — рече Танит.