Дерек Ланди - Безликите

— Наистина ли?

— Ами… да, разбира се. — Тя звучеше крайно неубедително.

— Дойдоха — обади се Скълдъгъри.

Черният микробус спря пред моста, а зад него няколко шофьори засвириха гневно с клаксоните. Тогава Грюсъм Крав излезе и свиренето спря. Колите се върнаха, откъдето бяха дошли, за да намерят друг маршрут. Роуз, Галоу и Сангуайн излязоха, заедно с доста поотупания Турид Гилд. Групичката им бързо влезе в балона невидимост.

— И какви са ни плановете? — неуверено попита Флетчър.

— Няма да ти кажем, ще ги издадеш — каза Гастли.

— Не се тревожи, не искат да те наранят — добави Танит.

— Не, но искат да унищожат света, а аз съм в него, така че все едно. Не знам защо въобще ще правите всичко това.

— Защото аргументът на Блис е верен. Смъртта на Гилд може да има катастрофални последствия — каза Скълдъгъри.

— Но идването на Безликите ще има такива последствия!

— Когато си живял колкото нас, се научаваш да планираш в дългосрочен план.

Сангуайн се отдели от групичката в другия край на моста.

— Започва се — рече Танит. — Флетчър, съжалявам, но ще трябва да ни се довериш.

— Уф, мама му стара…

— Чук-чук — провлачи Сангуайн, вече на прага. — Много сериозни тия лица, бе! Хайде живнете малко, вижте какви интересни неща предстоят! Не сте ли…

— Много приказваш и нищо не казваш — прекъсна го Танит.

— Дамата с меча! Да знаеш колко пъти съм си те представял в леглото — мъртва, с прерязано гърло. Но да не се отклонявам в мечтания. Значи, изпратиха ме да оркестрирам цялото нещо, тъй че хайде да оркеструваме.

— Дайте ни Гилд — каза Скълдъгъри.

— А, не така. Сега ще извадя едни белезници и ще ги сложа на дребосъка, за да не прави глупости, като например да се телепортира. После ние ви даваме шефа ви.

— Ти оставаш тук до края на размяната.

— Мне, без такива. — Танит бутна меча си под носа му. — Е, добре де, може.

Гастли хвана ръката му в ключ, от който да не може да се измъкне, без да се раздели с лакътя и рамото си.

— Защо просто не закопчахте и мен?

— Защото миналата година ни каза, че белезниците не те удържат — каза Танит.

— Така ли съм казал? Излъгал съм. Белезниците ми отнемат всичките сили, честно.

— Гласът ти ме дразни — намеси се Гастли.

Танит и Скълдъгъри се срещнаха с Галоу и Роуз в средата на моста.

— Къде е господарят ти, Галоу? Наблюдава всичко, нали — рече Скълдъгъри.

— Наоколо е — усмихна се Галоу. Роуз му прошепна нещо. — А, да, къде е тексаският ни приятел?

— Пазим го до края на размяната.

— Мъдро, предполагам. Никой не иска да почнем да се премятаме едни други, нали?

Танит и Скълдъгъри се върнаха при останалите.

Флетчър вече не се стараеше да крие страха си.

— Имате план, нали? Нали?

— Да.

— Какъв?

— Спасяваме света и се прибираме.

Дъждът леко трополеше по покрива.

— Ами… добре тогава… Танит, искаш ли като приключим, да излезем на по кафе? Ако ме опознаеш, ще ме харесаш. Наистина. Познавам се от години и се обичам.

— Може би — усмихна се тя.

— Наистина?

— Не.

Той се позасмя и излезе. Не след дълго балонът го скри. Танит и останалите го последваха малко след това. Гилд също вървеше, от противоположната страна, към тях.

— Какво планират? — Скълдъгъри попита Сангуайн.

— Нищо.

— Гастли, счупи ръката му.

— Гастли, не ми чупи ръката — веднага рече Сангуайн.

— Направи го — повтори Скълдъгъри.

— Има бомба!

— Къде?

— В палтото на Гилд. Той не знае. Ще убие всички вас и целия мен, така че го спрете да не се доближава твърде много.

Скълдъгъри извади пистолета си и стреля в крака на Гилд. Покосен, той падна и закрещя.

— Ненормален ли си?! — хвана го за ръката Танит. — Какво правиш?

— Преча му да се доближи.

В другия край нещо се раздвижи. Тримата Некроманти дебнеха групичката на Галоу. Атакуваха.

Галоу се усети пръв и стреля по жената некромант, но тя абсорбира куршумите и замахна с наметалото си, което се удължи и се изстреля към врага й като гилотина. Той едва се отдръпна навреме. Роуз атакува Соломон Рийт, но той запрати игли от мрак през бастуна си. Една от тях премина право през крака й и тя падна с викове. Третият Некромант стреля със старинния си пистолет в гърдите на Крав, който панически задращи по себе си, за да откопчи разпростиращите се по тялото му сенки.

— Май е време — отбеляза Сангуайн и хвърли нещо, което бе държал в ръка досега. То просветна в ослепително бяло и Сангуайн се засмя. Всички, освен него имаха очи.