Дерек Ланди - Безликите

— А, здрасти, Стеф — рече той, полуусмихнат, полунамръщен от неугледния вид, до който се бе докарала с бягството си. — Какви си ги вършила пак?

— Здрасти, Алън. А, нищо, тичам си за здраве.

— Ахаа… Не си облечена като за тичане май.

— Ами внезапно го реших.

— Е, добре, и аз така направих като реших да се оженя за Ани. Вашите тръгнаха ли вече?

— Ахам.

— И вече си се забъркала в нещо?

— Ами, знаеш ме.

— Тъй си е. Всичко е наред, значи?

— Че как? Хей, би ли ме хвърлил до главната улица?

— Ами тичането ти?

— Силно надценено е.

— Скачай вътре.

Облекчението не трая дълго. Само минути по-късно ги засече черният микробус, Крукс излезе и процеди на Алън:

— Къш оттук.

Алън помисли малко и попита Валкирия:

— Заради този ли беше решила да потичаш, Стеф?

— Не го познавам — излъга тя. — За пръв път го виждам.

— Стеф, би ли звъннала на полицията за всеки случай?

— Аз съм детектив — тросна се Крукс, а Алън на свой ред го тресна в носа.

— Дръж си езика зад зъбите и ръцете далеч от момичето — с равен тон предупреди Алън.

Валкирия се опита да го възпре, но бе късно. Вбесеният Крукс натисна ръка срещу въздуха и запрати Алън в една от вратите на собствения му трактор. Валкирия изпищя и се втурна да провери добре ли е той, но някакво сиво петно профуча покрай нея и някой изви безмилостно ръката й зад гърба.

Втори секач клекна до Алън и провери пулса му. След това кимна на Крукс.

— Ще се събуди след няколко минути — увери я той. — Да се надяваме, помъдрял.

— Но… ти нападна цивилен!

— Той нападна мен! Имам свидетели!

— Използва магия срещу него. В гръб. Страхливец такъв.

— Ако цивилен пострада при гонитбата на престъпник, вината е у престъпника. Логично е.

— Нека само Блис да чуе за това.

Крукс сложи и другата й ръка зад гърба, закопча я с белезници и ги завъртя безмилостно. Валкирия изкрещя.

— Ще съжаляваш — рече тя и самата почти съжали за жалкия начин, по който думите излязоха от устата й. — Как само ще съжаляваш…

— Съмнява ме. Ако ме отведеш при Скълдъгъри Плезънт, може дори да ме повишат.

Той я хвърли в микробуса и потегли заедно с „телохранителите“ си.

Докато я водеше към ареста в Убежището, Крукс обясни на Валкирия как естествено следствие от работата на един добър детектив са препълнените затвори.

— Срещала ли съм го този детектив? — попита тя.

— Лошото е, че ще трябва да делиш килия с друг. — От тона на Крукс стана ясно, че не е лошо, а е именно обратното.

— Какво?! Но това не е редно — пребледня момичето. — Искам да говоря с г-н Блис.

— Зает е с дела на Убежището и не може да дойде. Не бой се, г-це Каин, ще оправим нещата. Но засега трябва да делите килията.

В далечния край на отредената й килия някой процеди:

— Каин.

Скейпгрейс.

— Изкарайте ме оттук! — закрещя Валкирия.

— Извади ръцете си през процепа, г-це Каин, ако не искаш да делиш килия с белезници на ръцете.

Докато Крукс я откопчаваше, Скейпгрейс се изправи, целият насинен, накуцващ, с разбита уста и затворено от синина око.

— Чупиха ми пръстите. Секачите. Добре ли се позабавлявахте с твоя партньор? Посмяхте ли се?

Валкирия нищо не успя да отговори. Устата й бе пресъхнала.

— Ще те пребия до смърт. Исках първият ми път да е елегантен, да е изкуство. Но така ще имам над какво да надграждам.

— Никога няма да се измъкнеш оттук — с удебелен език промълви Валкирия.

— Ще се измъкна. Нещо ще стане и ще се измъкна. Винаги се случва.

— Ще си убиец. Ще те наблюдават по-внимателно.

— Да! И ще се страхуват от мен! — злостно се усмихна той.

— А Скълдъгъри? Не го искаш за враг, Вориен. Ще те излови, където и да се скриеш.

— Нека опита — изсъска той.

Валкирия нямаше избор.

Скейпгрейс бе малко под два метра, неособено силен за размерите си, а и бе ранен. Валкирия бе тренирала при двама от най-добрите бойци в света — Танит и Скълдъгъри. Момичето наблюдаваше походката му — като че ли имаше счупени ребра.

Удряй първа и без предупреждение.

Тя го изрита в крака и той изрева. Заразмахва ръце като вятърна мелница и един от ударите му попадна в лицето й, а друг я удари в ребрата. Ако бе облечена с палтото си, не би усетила удара, но сега той почти я прати в стената. Но тя не се отказа.

Сграбчи превързаната му лява ръка и силно я изви. Ревът му се превърна в ридание.

— Пусни, пусни, моля те! — В очите му имаше сълзи. — Нямаше да те убия, кълна се! Шегувах се!