Дерек Ланди - Безликите

— Трябва да пазим своето. Не е въпрос на политика, а на оцеляване.

— Именно. — Скълдъгъри свали шапката си, изтупа прашинка от нея. — Ако дадем Флетчър на Диаблерията, няма да има оцеляване.

— Затова няма да даваме никого на никого. Това е вашата работа, детективе. Върнете Турид жив и пазете Рен от Диаблерията.

— С други думи, ще ги измамим?

— Да, ще ги измамим.

— Е, аз поначало това имах предвид — сви рамене Скълдъгъри. — Още ли сме бегълци?

— За съжаление, да. Ще се постарая да държа Рем далеч от вас.

Кенспекъл пристъпи през екрана.

— Вън. Всички. Туй не е място на побоища, а научен комплекс!

Преди Скълдъгъри да успее да каже нещо, Кенспекъл започна:

— Носиш смърт и разрушение на прага ми. И все е радост съм ви кърпил всичките, но няма да ползвате това място за база на операциите.

Валкирия предвкусваше добре познатия аргумент — нея самата. Но той така и не дойде. Гневът на професора изтля.

— Ще ви лекувам — повтори той, — но няма да ви помагам в битките. Всички вън.

И с тези думи той си тръгна.

Пръв последва примера му Блис.

Когато всички се озоваха навън, пред Лилавата напаст, се разбраха да се върнат у дома на Гастли и там да продължат кроежите.

— Окей — каза Флетчър, — ще ви чакаме.

Той хвана Валкирия под ръка и се телепортира с нея.

Беше като че само за едно мигване тя бе изгубила тялото си. Само ръката на Рен й напомняше какво е. И после бяха на покрива на ателието.

— Добре ли си? — попита с усмивка момчето, докато тя се мъчеше да повърне пред себе си. Накрая събра сили и му заби един добър прав точно в зъбите. Той се олюля и викна изумено:

— Защо го направи, бе?!

— Ти си идиот. Каквото и да си решил да правиш, първо ме питай ! — викна тя на свой ред. — Ами, ако ме беше телепортирал само наполовина.

— Невъзможно.

— Или ме беше пуснал по време на скока?

— Невъзможно.

— Или, ако се бяхме телепортирали в някоя стена!?

— … да, това е възможно. Но ми стига само картина на целта в главата ми, оттам наистина е много лесно.

Скълдъгъри й се обади, за да се увери, че всичко е наред. Валкирия го успокои и му каза, че ще ги чакат в ателието.

— Каза, че ще те убие.

— Все така казва. А и, ако ме дадете на ония откачалки, все едно съм мъртъв, нали?

Вместо отговор Валкирия се загледа в дъблинските светлини.

— Дали ще убият онзи, Върховния? — попита той.

— Не знам.

— Пука ли ти?

— Какво? Естествено.

— Но ти не го харесваш.

— Е, и?

— Танит има ли си приятел?

Валкирия се позамая от рязката смяна на темата, но успя да реагира бързо.

— Нямаш шанс.

— Не знаеш.

— Зная.

— Дай ми три причини.

— И две стигат. Твърде е стара за теб, а ти си твърде досаден за нея.

— Ти пък си твърде малка, за да ме оцениш по достойнство. Аз съм си страшен улов.

— Така ли ти каза мама? — ухили му се тя.

— Не. Тя е мъртва.

Усмихната на Валкирия се стопи.

— Ами твоето семейство? Какво казват за заниманията ти?

— Те не знаят — призна тя. — Отражението ми живее скучната част от живота ми, вместо мен.

— Имаш живо отражение? — попита с изумление той. — Ама ти сериозно ли? Имаш си изкуствен близнак?

— Нещо такова.

— Хм, сигурно е много яко… Ако можех да разменя едно такова мое отражение за онзи магьосник. Те не са напълно еднакви, нали? В смисъл, моето няма да може да се телепортира?

— Не, няма да може. Но няма смисъл от този план. Маговете лесно разпознават имитациите.

— Е, както и да е. Просто би било хубаво да разполагам пак с живота си.

— Какъв е бил той?

— Ами, какъвто го поискам. Да ходя навсякъде, да правя всичко.

— Някой трябва да те обучи.

— Кой? Всички като мен са мъртви.

— Магията е магия. Принципите са еднакви за всички.

— Звучи ми като в даскало.

— Всъщност е много забавно. Може да си естествен талант, но никога няма да си наистина добър без обучение.

Той изчезна, появи се зад нея:

— Вече съм добър.

— Да, и много зрял…

Валкирия прекара следващия половин час в опити да не се смее на простотиите му, макар противно на себе си, всъщност си прекарваше приятно.

Когато видяха Лилавата напаст долу на пътя, Флетчър пак я сграбчи и отново настъпи миг на пълно объркване. Бяха долу, а пред тях се намираше Скълдъгъри, малко зад него — Гастли и Танит.

Флетчър доби нервен вид.

— Никога — каза детективът, — не прави това отново.

Момчето кимна.

— В ателието има някого — отбеляза почти шепнешком Гастли. Вътре бе тъмно, но се усещаше нечие присъствие. Скълдъгъри пак се обърна към Флетчър: