Дерек Ланди - Безликите

— Ами, като беше малка, май ти подарихме една. Но ти й се присмя и я преби.

— Готино бебе съм била значи.

Зад тях се показа майка й.

— Дез, къде ти е паспортът?

— Че за какво ми е?

— За пътуването.

— Тъй ли? Ами, ъм, къде стоят по принцип тия неща?

Съпругата му въздъхна многострадално.

— Снощи ми каза, че е у теб. У теб ли е или не е?

— Ами щом съм казал така… Но може и да съм те излъгал, не помня.

— За Бога, Еджли…

Майка й го наричаше с фамилията му само в много крайни случаи.

— Е, тук някъде е, не се тревожи! Докато опаковаш багажа, ще съм го намерил.

— Багажът е опакован, тръгваме след седем минути.

Той преглътна шумно.

— Ъм, добре, няма проблем.

Валкирия спря майка си на прага на кухнята.

— Мамо, на колко беше, когато за пръв път си хвана гадже?

— В смисъл, истинско гадже?

Баща й се обади:

— Дефинирай „истинско“…

— Бях на тринайсет, миличка. Дез, намери проклетия паспорт.

Вместо това Дез изгледа дъщеря си.

— Когато с майка ти бяхме малки, нещата бяха различни. По-невинни. Държахме се за ръце осемнайсет месеца преди първата целувка. Така повеляваше законът.

— Тате, това май си го измисляш.

— Момчетата са ужасно нещо, скъпа. Вярвай ми, момче съм — знам.

Някой позвъня на вратата и Валкирия остави баща си да тършува за паспорта си и отиде да отвори. Срещна безволевото, но безкрайно самодоволно лице на Рем Крукс.

— Добър ден, Стефани.

— Какво… какво правиш тук?! Не можеш да си тук!

— Имам заповед за ареста ти — мазно каза той. — Какво, дали ми е било трудно да те намеря? С постоянните ти каскади из квартала — вампири, горящи мъже — и с фамилията на Гордън Еджли, си беше детска игра. Аз съм детектив, г-це Каин. Сега може да дойдеш с мен или да ми кажеш къде твоят приятел скелет държи Върховния маг.

— Какво!?? Диаблерията го държи! Бату!

— Доколкото ми е известно, такъв човек никога не е съществувал. Така или иначе, нищо не е по твоя вина. Сега имаш шанса да направиш нещо правилно.

— Идваш и ме заплашваш в собствения ми дом.

— Ще ми съдействаш ли?

— Не.

— Тогава си арестувана.

Тя опита да затвори вратата, но той подложи крак.

— Махай се оттук — изръмжа момичето. — Нямаш право да демонстрираш сила пред цивилни. Знаеш го! Заплашваш анонимността ни!

Той провря лице в процепа, оставен от подложената му обувка.

— Арестувана си… — и после се скри, тъкмо когато майка й се появи с голям куфар на колела.

— Кой беше?

— Никой. Грешка.

Валкирия отвори вратата, уж за да направи място на майка си, но излезе първа и се огледа внимателно. Нямаше никого.

Баща й слезе по стълбите и разсеяно взе нещо от масата до входната врата. Бе паспорт.

— Хм… това не може да е мое. Тук има някакъв грозен тип с глупаво изражение на лицето.

Майка му го подхвана и го заведе до колата, настани го на шофьорската седалка и му връчи ключа. После прегърна дъщеря си и й каза:

— Берилия те чака за обяд. Няма да е толкова зле.

Баща й направи шеговито-отчаяна физиономия и й смигна. Въпреки всичко, Валкирия се усмихна широко.

Когато колата се скри от поглед, тя търти да бяга.

Не след дълго осъзна, че Крукс е по петите й. Бяха я преследвали озверели чудовища и мъже, които желаеха смъртта й. В момента обаче нищо не я плашеше повече от гласа на Крукс, който все още чуваше в главата си: „Арестувана си.“ Двамата тичаха по полето в края на предградията, досущ като деца, играещи гоненица. Валкирия прескачаше в движение плетове и ниски огради, на които се бе закачала и бе съдирала дрехите си само година-две преди това, тъпчеше полски цветя и култивирани насаждения, а зад нея в тревите шумяха стъпките на преследвача й. След един особено висок скок, при който тя си помогна като избута въздуха около себе си, тя се обърна и видя не без задоволство Крукс, спрял за миг, задъхан и с ръце на коленете си.

Трябваше да се измъкне от откритото пространство, да се скрие и да изчака Скълдъгъри. Щеше й се да види какво би сторил той с Крукс, когато му падне.

Тогава видя пред себе си черен микробус, а пред него — мъж в сиво.

— О, по дяволите.

Измъченият Крукс само я посочи с пръст и тя рязко смени посоката на спринта си.

Знаеше, че Секачите са бързи, но не знаеше колко. Добре, че никой не би им позволил да участват в олимпийски надбягвания. Секачът скъсяваше като на шега разстоянието между тях.

Внезапно от близкото поле й се изпречи трактор. Той спря и шофьорът му излезе — бе Алън, приятел на баща й. Изглежда имаше някакви проблеми с возилото. Тъкмо се захващаше да провери верижната му част, когато забеляза момичето. Тя от своя страна отново бе загубила преследвача си.