Дерек Ланди - Безликите

Е, не всички.

Танит чу как смехът на американеца рязко спира и нещо тупва на земята. Когато светът пред очите й доби някакви, ако и смътни, форми, тя изскочи от помещението и огледа ситуацията. Некромантите още си вършеха работата, а Скълдъгъри тичаше по моста и отхвърли назад с въздушна струя някого, който можеше да е само Крав. Добрите печелеха.

И тогава се разкри финалната част от плана на Бату.

Нещо се извиси от водата под моста и Морската старица сграбчи Флетчър, който бе коленичил до Гилд. Танит успя само да зърне ужаса по лицето на момчето, преди той да се скрие във водата. Галоу привика всичките си хора и битката свърши неочаквано, както и бе започнала.

Гастли се показа зад Танит и каза:

— Сангуайн го няма.

Под дъжда черепът на Скълдъгъри бе наклонен под ъгъл, който Танит не бе виждала. Може би бе победен. Той вдигна глава.

— Добре. Очертава ни се битка.

Междувременно Валкирия скучаеше в килията си. Скейпгрейс бе буден и веднъж се опита да я нападне, но тя само подръпна вързаните за леглото превръзки на ръката му и той се отказа сред ридания.

Някой изтрополи пред вратата и през процепа във вратата се показаха очи.

— Уийпър? — попита Валкирия.

— Каин? — изуми се той. — Какво правиш тук? И защо има човек с теб? По-надолу има четири свободни килии.

Валкирия видя слаб шанс. Скри ръце зад гърба си и се примоли с влажен поглед.

— Премести ме в някоя от тях! Не мога повече тук. Моля те.

— Не мога да те трансферирам без одобрението на Върховния маг.

— Какъв ти трансфер?! Просто ме премести. Не издържам.

Той помълча.

— Добре, добре. Но ще трябва да те закопчая.

— Няма да има нужда. Гилд не си направи труда да ми свали белезниците, когато ме набута тук. Побързай или той ще ме убие. — Тя изгледа яростно Скейпгрейс, който въздъхна тъжно и рече:

— Права е. Ще я убия…

Уийпър отвори вратата.

— Никакво говорене. Никакви опити за нищо. Просто излизаш от тази и влизаш в първата празна отляво.

— Разбрано.

Тя излезе, направи крачка надолу по коридора и вдигна ръце.

— Толкова съжалявам.

Измести леко въздуха и Уийпър се препъна в собствените си крака и падна в килията. Очите му се разшириха:

— О, не, не пак, не пак…

Валкирия тресна вратата с извинително изражение.

Скейпгрейс стана и се присмя на чиновника, докато крачеше към нея:

— Раздават медали на най-големите идиоти, нали знаеш? Колко ли трябва да си глупав наистина.

— А къде си мислиш, че отиваш — обади се момичето с огнено кълбо в ръка.

— Ама аз ти помогнах да избягаш.

— Лежа на земята и хленчеше.

— Да, но хленчех в твоя помощ.

После обаче размисли — ако ги спипаха, първо биха погнали по-възрастния. Пусна го като го предупреди да не върши глупости, което включваше кажи-речи всичко, с изключение на ходенето. Намери телефона си в бюрото на Уийпър и се обади на Скълдъгъри.

— Валкирия, добре ли си? — звучеше тревожен, ако и облекчен, че я чува. — Къде си?

— В Убежището, измъкнах се от килията.

— Можеш ли да избягаш?

— Да, ще използвам тайния проход.

— Гилд ще го е дезактивирал преди да тръгне към нас.

— А той къде е?

— Върнаха ни го, но взеха Флетчър, а Гилд е в безсъзнание. Още сме бегълци, докато не се събуди.

— Някои идва — прошепна тя. — Трябва да бягам.

И тъкмо затвори, когато лампите угаснаха.

От другия коридор пред нея се изпречи Секач и дъхът и секна. Той обаче я подмина в почти пълния мрак — или не я бе видял, или не я считаше за достатъчно важна. Дали виждаше в тъмното?

Приглушени гласове се чуха от другия край на коридора.

— Сър, трябва да не се съглася с вас. Върховния маг е ранен, не можем да позволим да рискуваме и вас — казваше Администраторката, която държеше факла, а до нея се открояваше фигурата на г-н Блис.

— Ако не рискувам, може да закъснеем да се намесим и тогава ще загубим.

Валкирия се успокои. Блис щеше да я измъкне, а Администраторката щеше да върне Скейпгрейс в килията му.

— Сър — рязко изрече жената. — Какво е това?

— Символ. Сестра ми разбира повече от тях, но това прилича на предупреждение. Ако го престъпим, някой от другата страна ще разбере, че сме тук.

— Да се върнем тогава — притеснено рече тя.

— Светни с фенерчето върху него.

— Сър, дали да не извикаме Секачите…

— Светни с фенерчето.

Тя го стори и той посегна към знака. Той засия.

— Сгрешил съм. Това не е предупреждение.

— Не, сър, не е.