Дерек Ланди - Безликите

— Напълно ли си сигурна, че няма да те наранят? — попита я разтревожено Скълдъгъри.

— Абсолютно.

— Откъде знаеш?

Тя посегна и докосна най-близкия кристал.

— Видя ли?

Ако можеше, Скълдъгъри би забравил да диша в този миг.

— Това беше нещо невероятно тъпо.

— Може би нещо невероятно тъпо — поправи го тя. — Прочетох в записките на Гордън една от теориите му и реших да я изпробвам.

— А можеше да е сбъркал.

— Вярвам на теориите му — сви рамене тя. — Дай ми длетото.

Той й подаде инструмента, който извади от вътрешния джоб на сакото си. Тя го закрепи срещу кристала и използва дръжката на револвера на Скълдъгъри за чук. Не постигна почти нищо.

— Дръж го здраво — каза й Скълдъгъри. Той сви пръсти и ги изпъна и концентрирана струя въздух се заби в длетото като парен чук. Парченце кристал излетя във въздуха, малко по-голямо от това, което Скълдъгъри бе унищожил в Скиптъра. Валкирия го уви в парче плат, след което го постави в кутията в ръцете на Скълдъгъри. Той затвори кутията и я прибра във вътрешния си джоб. Момичето му върна пистолета и длетото.

— Лесна работа.

— Никога не прави нещо подобно отново. Можеше да се превърнеш в прах и после трябваше да обяснявам на родителите ти защо трябва да погребват любимата си дъщеря в кибритена кутия.

— Кенспекъл също щеше да ти мели до безкрай.

— Иска ми се да те питам, покрай всички тези приказки на Кенспекъл — ти смяташ ли, че трябва да се отнасям с теб по-различно?

— Не — веднага отвърна тя.

— Не отговаряй толкова бързо.

— Нееее… — провлачи момичето.

— Много си забавна, но въпросът си остава. Може би трябва да те оставям в колата от време на време.

— Но аз никога не стоя там — напомни му тя.

— Защото никога преди не съм настоявал да стоиш там.

— Няма да има значение.

— Мога да бъда много внушителен, когато пожелая.

— Да, ама не съвсем.

Той поклати глава, победен, и двамата се върнаха в хола на странната къща. Тялото на Майър още лежеше на земята върху катурнатия стол, а призракът му ги гледаше.

— Не сте мъртви — отбеляза той. — Това е изненадващо.

— Благодарим за помощта ти — каза Скълдъгъри. — Можем ли да направим нещо за теб в замяна?

— Достатъчно бе, че ме събудихте.

— Какво ще правиш сега? — поинтересува се Валкирия.

Майър се усмихна.

— Ще се радвам, мисля. Да, точно така.

— Дано се срещнем пак, Анатем — сбогува се с него детективът. — Ти си… интересно създание.

Майър се поклони. Валкирия също му кимна учтиво и излезе заедно със Скълдъгъри.

— Скиптъра е у Чайна, така че само тя ще може да го използва. Ако въобще проработи с новия кристал.

— А ако не работи?

— Ако не, сигурен съм, че ще ми хрумне нещо гениално, което…

Предната врата се тръшна току пред носа на Валкирия. Майър се озова зад нея, а по лицето му бавно се образува усмивка, която не бе използвал от столетия.

— Ти оставаш — рече той. — Скелетът може да си върви, но ти си моя.

Скълдъгъри блъскаше по вратата.

— Валкирия? Отвори вратата.

— Не съм твоя — отвърна момичето на призрака. — И сега трябва да си вървя.

— Никога няма да си тръгнеш.

Тя го заобиколи, влезе в хола и се насочи към един от прозорците. Той обаче, както и всички останали, се стопи в стената.

— Не можеш да ме държиш тук! — изкрещя Валкирия.

— Мога, разбира се. Ти си жива. Дишаш. Тази къща не е виждала живо, дишащо създание от векове.

— Тази къща не съществува ! Ти не съществуваш! Ти си дух!

Валкирия щракна с пръсти, призова огън.

— Не можеш да ме нараниш.

Тя приближи тялото на Майър и се надвеси над него с огнено кълбо в ръка.

— Ако не ме пуснеш, ще изгоря тялото ти.

— Ще останеш ли тук с мен? — попита призракът. — Ще ми правиш ли компания? Ще ми разкажеш ли за света на повърхността? Ще бъдеш ли моята кралица на мрака?

— Ще те изгоря!

Майър се усмихна и трупът вдигна ръка и я сграбчи за китката. Валкирия извика от изненада и загуби пламъка. Тялото се изправи и я притисна към стената. Тя го удари с юмрук и половината лице хлътна навътре. Валкирия отдръпна ръка отвратена. Парчета лице висяха от кокалчетата на ръката й.

— Усещам живота ти — нареждаше Майър. — Изпълва ме и мен. Заедно ще властваме над студените и празни пространства.

Валкирия се помъчи да запази самообладание.

— Не искам. Жива съм и искам да се върна, където ми е мястото.

Главата и тялото на призрака се замъглиха.