Дерек Ланди - Безликите

— Това… изглежда познато.

— Мда — съгласи се Скълдъгъри.

— Много прилича на къщата на Гордън.

— Така е.

Още не смееха да мръднат. Не бе съвсем същата. По-тясна бе някак, прозорците й също, а вратата не се намираше където трябва. Покривът се извисяваше по-високо, скосен бе по-различно. Приличаше на спомен за Гордъновата къща, изкривен от лош сън.

Валкирия не обичаше да пита за очевидни неща. Направо мразеше да го прави. Но понякога други въпроси нямаше.

— Как ли се е появила тук?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Може да се е загубила.

Тръгнаха към нея. Прозорците тъмнееха. Някои от завесите бяха спуснати. Скълдъгъри не се поколеба просто да почука на входната врата. Почака и когато никой не излезе, отвори вратата.

— Ало? Има ли някой вкъщи?

Никой не отговори. Детективът извади пистолета си и двамата влязоха. Тук бе по-студено, дори отколкото в пещерите, и Валкирия потрепери. Без фенерчетата щяха да тънат в непрогледен мрак.

Толкова дълбоко под земята не би трябвало да има електричество, затова когато Валкирия натисна ключа за осветлението, болнавата зеленикава светлина от крушките я свари неподготвена.

— Интересно — каза Скълдъгъри.

Усещането бе призрачно, да стоиш на място, хем познато, хем чуждо. Стълбището, което в къщата на Гордън бе солидно и широко, тук се чупеше под остри ъгли и едва би побрало един човек. По стените висяха сцени на извращения и изтезания в черни рамки.

В хола Скълдъгъри включи още няколко лампи. Същата зеленикава светлина превърна катранения мрак в нездраво сияние. От цвета стомахът на Валкирия се обръщаше.

До студената камина имаше диван и кресло, а над полицата — огледало. Валкирия сбута Скълдъгъри и посочи натам. Някой седеше в креслото.

— Извинете — обади се детективът.

Фигурата не помръдна. Виждаха само част от ръка и едно теме.

Бавно се приближиха, като се пазеха настрана от креслото. Валкирия вече виждаше и обувка. И коляно. Един мъж седеше в креслото с дясна ръка на едната облегалка и лява в скута. Костюмът му бе старомоден, оцапан с някакво петно на гърдите. Мустаците му висяха покрай устата му. Изглеждаше на около петдесет. Гледаше в нищото.

— Здрасти — поздрави го Скълдъгъри с весел и предразполагащ тон, макар да не прибра пистолета си. — Аз съм Скълдъгъри Плезънт, а това е партньорът ми Валкирия Каин. Според картата ни тук трябва да се намира залеж на черни кристали. Да сте виждал такива?

Мъжът не реагира.

— Питам, защото са ни много нужни, при това бързо. Ако някой знае къде да намери кристалите, това ще сте вие, нали не бъркам?

Скълдъгъри кимна, все едно бе чул отговор.

— Хубава къща, между другото. Виждали сме една като нея, само че на повърхността. Истинската, всъщност. Това е като недобре припомнено копие, но вероятно не е по-малко уютна. Сигурен съм, че си много щастлив тук, Анатем.

— Какво? — изуми се Валкирия.

— Предполагам, че това е Майър. Слязъл е тук преди много стотици години, за да довърши експедицията си. Вероятно е бил ранен, както си личи по кръвта, или от някой маг, или от създанията тук долу. Не е искал обаче да умре тук. Че кой би искал? Тук е тъмно, студено и самотно. Затова, използвайки призователните си сили, той е вдигнал от нищото тази къща, за да умре в дома си.

— Тази къща е направена с магия?

— Не го ли усещаш? Всичко тук звънти на магьосничество.

— Значи е стоял тук последните няколкостотин години, бавно кървейки до смърт?

— Не, не. Вече си е мъртъв.

— Защо не е изчезнала къщата тогава?

— Защото не е напуснал още.

Скълдъгъри пристъпи напред.

— Какво правиш?

— Събуждам го.

Скълдъгъри срита стола силно. Той се прекатури и с него и тялото, само че то бе разложено и мъртво и остави слабо визуално ехо — прозрачният образ на мустакатия мъж, който сякаш седеше на въздуха. Очите му трепнаха, сякаш за пръв път виждаше с тях и той бавно вдигна поглед.

— Натрапници — просъска магът, а образът му се замъгли и разсея, когато се изправи. — Наглеци!

— Успокой се — каза му Скълдъгъри.

Анатем Майър пропищя и се хвърли към тях. Валкирия отстъпи и посегна да го удари, но той мина през нея.

— Той е призрак. Не може да ни докосне — увери я детективът.

Майър се спря и се обърна. Лицето му доби поясни очертания.

— Моята къща! Не сте канени тук!

Диванът се вдигна сам и се понесе с мълниеносна скорост към тях. Скълдъгъри избута Валкирия от траекторията му.

— Диванът може да те докосне — предупреди я той и измести въздуха, като отклони и дивана, и масата, която летеше към тях изотзад.