Дерек Ланди - Безликите

— Не, счупих кристала, който го захранваше. На теория ни трябва само още един такъв кристал и имаме оръжие, което убива богове.

— А знаеш ли откъде да вземем втори черен кристал?

— Мм, не съвсем.

— А знаеш ли дали такива съществуват?

— Почти със сигурност.

— И как ще ги търсим?

— С проучване, скъпа ми Валкирия.

Тя се отпусна обезверена.

— Мразя проучването. Почти толкова неприятно, колкото домашните.

— А кога за последно си писала домашни?

— Винаги си ги пиша.

— Отражението ти ги пише.

— Но все пак трябва да търпя спомените. Все едно е същото.

— Милиони ученици по света ти симпатизират, сигурен съм.

— О, я да млъкваш.

— Но не се тревожи, проучването ще е забавно.

— Как ще подходиш?

— Чичо ти планираше книга за Скиптъра преди да умре. Познавайки Гордън, предполагам, че е нахвърлял доста бележки.

Валкирия се оживи.

— Значи трябва да прочета записките му?

— Да, направи го, а аз ще поровя в библиотеката и ще видим кой ще намери отговора пръв. Става ли?

Валкирия почти успя да скрие самодоволната си усмивка.

— Уф, добре. — Опита се да звучи раздразнена. Чичо й, мъртъв от две години, пазеше десетки тайни в скрита съкровищница зад една стена в кабинета си. Валкирия обичаше да ходи там и с удоволствие се възползваше от всяка възможност да го прави.

А и не бе разговаряла с чичо си от седмици.

Морската старица чу звънчето си и излезе на повърхността на езерото. Подаде глава, за да се увери, че не са момичето и скелетът, върнали се, за да й причинят още болка.

На брега стоеше мъж.

— Кой ме безпокои?

— Аз — отвърна мъжът.

— Как е името ти?

— Бату.

— Това не е името ти.

— Това име съм избрал и затова е мое.

Морската старица въздъхна.

— Защо ме безпокоиш?

— Страдала сте несправедливо, милейди. Преди петдесет години ви дадох труп, позволих му да потъне във водите ви, но той е бил откраднат от вас.

Старицата изръмжа.

— Зная какво се случи. Това какво те засяга?

— Мога да ви предложа възможността да си го върнете на тези, които ви унижиха.

— Как?

— Ще се наложи да ви преместим от това езеро в морето, милейди. Бихте ли се заинтересувала от подобна възможност?

— Ще… ще ме върнеш в морето? Можеш да го направиш?

— Светът е различен от времето, когато сте била пленена тук. Вече има резервоари, достатъчно големи, за да ви поберат и машини, достатъчно мощни, за да ви пренесат. Отново питам, милейди — интересува ли ви предложението ми?

— Да. — Морската старица се усмихна за пръв път от сто години. — О, да.

Лилавата напаст спря пред портата на Гордъновото имение и Валкирия отключи входната врата. Алармата се разписка настоятелно, докато момичето не въведе кода за изключване.

Просторната къща на Гордън — не нейната, въпреки че я бе наследила, никога нямаше да е нейната, дори след като навършеше осемнайсет — тънеше в тишина.

— Ще започна оттук — каза Скълдъгъри, мина зад гърба й и се упъти към хола. — Ако искаш, започни в кабинета, надявам се да сме открили нещо до сутринта.

— Дано — отвърна Валкирия и се качи по стълбището. Когато влезе в кабинета, се насочи право към големия рафт с книги на отсрещната стена. Издърпа фалшивата книга и рафтът се отмести. Тя влезе в стаичката зад него. Този път не отдели никакво внимание на магическите предмети в помещението. Ехо-камъкът в стойката на масата засия и от нищото се появи леко пълен мъж на средна възраст. Той се ухили.

— А, виж ти. По сериозното ти изражение, предполагам, че си дошла по работа, а не за раздумка със скъпия ти мъртъв чичо?

— Това ли си сега? — повдигна вежда момичето. — Сега си Гордън? Не просто запис на личността му?

— Самият той съм — гордо рече Гордън.

— Сигурен ли си? Няма да решиш друго насред разговора?

— Взех решение. Истинският Гордън може да ме е отпечатал върху камъка, но аз продължавам да се уча, да съществувам, да се развивам. Имам собствени спомени. Истински човек съм, точно като него. И понеже двамата практически бяхме един и същ човек, докато Гордън бе жив, сега когато не е, аз съм него. Всичко се свежда до философия, всъщност. Мисля, следователно съществувам — мисля.

— Добре е да сме наясно, да — кимна Валкирия. — Честно казано, и аз вече си те представям като истинския си чичо.

— Ето на.

— Мога ли тогава вече да кажа на Скълдъгъри за теб?

— А… — Той се позамисли. — Не, не още. Мм… не съм още готов други хора да узнаят за мен, за това, в което съм… превърнат. Но не след дълго ще ме споделиш със света, не се тревожи.