Дерек Ланди - Безликите

В гърлото на Валкирия заседна буца, която тя с мъка преглътна.

— От това създание ли идваше всичко това?

— Не зная.

— Е, какво е? Вампир, Безлик…

— Не зная.

— Значи само знаеш, че ще умра. Е, гледала съм филми с пътуване във времето. Зная, че бъдещето не е предопределено. Дори знанието за бъдещето може да го промени. Това ще направя и аз. Ще тренирам по-усилено и когато срещна това създание на мрака, ще го наритам здравата, ще му сложа нашийник и ще го направя домашен любимец.

— Не мисля, че това може да се промени.

— Тогава не ме познаваш добре.

Той я гледа много дълго време, пое дълбок дъх и го изпусна с примирение.

— И още нещо — довърши тя. — Това е как реагирам на цялата идея с напускането.

— Няма повече да я споменавам — кимна той.

— Добре. И, Гастли, много се радвам, че се върна.

— Мерси — усмихна се шивачът.

Скълдъгъри влезе.

— Трябва да вървим.

— Ама аз си чакам чая — обезсърчено се обади Гастли.

— Нямаме време за чай. Когато посетихме фермата Аранмор, оставих телефона си на Пади Ханрати в случай, че забележи нещо необичайно. Току-що ми се обади. Видял чернокос мъж да се мотае някъде там.

— Джарън Галоу ли? Или Бату? — попита Валкирия.

— Един от двамата. Пади е подочул разговора му с някой друг. Говорел за подготвяне на мястото. След това си тръгнал, без да му каже и дума.

— Това не е добре — свъси се Гастли.

— Какво има? — не разбираше Валкирия.

— Като че ли Диаблерията знае точно кога ще се отвори порталът. Ако нещата се бяха наредили в наша полза, те щяха да се лутат няколко часа в търсене на точното място. Но, както се случва в живота, нещата не се нареждат в наша полза.

— Значи им остава само Флетчър, за да се заловят за работа.

— Определено.

— И какво правим сега?

— Първо ще научим това, което врагът вече знае. По-точно, ще го научи Флетчър.

Влязоха в главното помещение на ателието. Танит стоеше на тавана с раздразнен вид. Флетчър я зяпаше с обожание.

— О, по дяволите… — поклати глава Скълдъгъри.

Стаята бе като всички останали в конферентния център. В другите стаи разни бизнесмени насочваха вниманието на клиентите си към разни диаграми и чертежи. В тази обаче, девет души се бяха наредили около една дълга маса и гледаха към плешивия мъж, който седеше начело.

Г-н Блис се загледа през прозореца към Дъблин.

— Говорите за нещо незаконно.

— Нямам избор — обяви един мъж със златни очи. — Виждаме накъде ни води Гилд и не желаем да го следваме. Убежището има нужда от нов водач.

— Има по-добре подготвени от мен.

— Но искат работата твърде силно — поклати глава една жена в сиво.

— Смяната на Гилд ще провокира метежи по целия свят.

— Не и ако заместникът му има уважението на целия свят. Блис, ако замениш Гилд, ще станем по-силни. Членовете на всеки Съвет те познават. Много от тях се страхуват от теб.

— Не жадувам да предвождам когото и да било.

Златоокият отново се обади:

— Може би нямаш избор. Някой трябва да направи нещо. Някой трябва да се изправи срещу новите закони на Гилд. Съжалявам, приятелю, но само ти можеш да го сториш, без да започнеш война.

Блис се умълча. Накрая рече:

— Ако ще го правим, ще е по моя начин.

— Разбира се.

— И ще изчакаме да приключи настоящата криза.

— Съгласни.

— Добре тогава — кимна той.

Скълдъгъри караше микробуса на Гастли, до него се возеше Валкирия. Гастли, Танит и Флетчър бяха в каросерията. Независимо колко рязко свиваха и в колко дълбоки дупки попадаха, Танит и Гастли оставаха напълно неподвижни. Флетчър, на свой ред, се мяташе насам-натам като стар чепик в пералня, и никак не се забавляваше. Стигнаха до Аранмор и спряха пред къщата. Изглежда дъждът не бе стигнал дотук. И по-добре, на Валкирия й бе писнало от дъжд.

Скълдъгъри провери маскировката. Дръпна шапката си надолу и излезе. Валкирия го последва. Пади вървеше към тях с лопата в ръка, зачервен от усилие.

— Извиках ви, защото казах, че ще го сторя, ако видя нещо подозрително. — Звучеше раздразнен. — Не защото ви искам обратно тук.

— Разбираме — каза Скълдъгъри, — но нямаме голям избор.

— Не разбирам. Няма да ви продам земята, нито на вас, нито на никого другиго.

— Няма да купуваме дома ви.

— Добре, защото няма да ви го дам.

Валкирия не се месеше. По пътя насам бяха обсъдили как да се справят със стареца. Трябваше да го разкарат, преди да започнат да се случват лоши неща, но пък той не бе от типа хора, които можеш лесно да сплашиш. Затова решиха да му кажат истината.