Дерек Ланди - Безликите

— Вярвате ли в някоя религия? — започна Скълдъгъри.

Пади повдигна вежди.

— Няма да ми продавате Библия, нали?

— Не.

— Искате да ме покръстите или нещо такова, нали? Поласкан съм, но все пак, вижте ме. Струвам ли си времето ви?

— Няма да ви покръстваме. — В гласа на Скълдъгъри се прокрадна леко веселие.

— Нарочно ли ме обърквате?

— Никак. Получава се някак от само себе си.

— Да, вярващ съм — въздъхна Пади. — Не много, но…

— Значи приемате възможността да съществуват аспекти от този живот, които не могат да бъдат разгадани в момента?

— Колкото повече старееш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш. Така че, да.

— А магията?

— В смисъл, зайци и цилиндри?

— Не.

— Истинска магия? Дали вярвам, че истинската магия съществува?

— Да.

Пади се поколеба.

— Странен въпрос. Баща ми вярваше в тия неща. Или поне мисля, че вярваше. Току казваше нещо в този смисъл. Защо?

Скълдъгъри даде знак на Валкирия, тя щракна с пръсти и призова пламък.

Лицето на Пади се раздвижи и Валкирия осъзна, че той се усмихва.

— Еха, впечатляващо. Как става?

— С магия. — Валкирия дръпна ръкава си нагоре, за да покаже, че няма скрити номера.

Усмивката на Пади се поизпари.

— Аз… не знам дали разбирам правилно…

— Баща ти е бил прав — каза Скълдъгъри. — Истинската магия съществува. Истинските магьосници — също. Пади, лоши хора се опитват да променят света и им е нужна твоята земя, за да го сторят.

Пади заклати глава немощно.

— Не знам какво искате…

— Имотът ви е важен. — Валкирия угаси пламъка. — Тук ще се случи.

— Какво ще се случи?

— Ще се отвори портал — каза му Скълдъгъри. — Между този свят и друг, и Безликите ще преминат през него.

— Безкакви?

— Лошите. Ние сме добрите.

— Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте малко чалнати.

Скълдъгъри свали очилата, шала и шапката си и Пади млъкна.

— Не — рече накрая. — Мисля, че аз съм чалнатият.

Валкирия го наблюдаваше внимателно. Пребледнял и с окръглени очи, той изглеждаше сякаш има нужда от помощ, за да стои прав. Вместо обаче да припадне, Пади сви устни.

— Добре. Добре. Окей. Ти си скелет.

— Скелет съм.

— Тъй. Просто проверявам дали съм разбрал. И ти си вълшебна, нали така?

— Вълшебна съм — отвърна Валкирия.

— Добре. Трябва да поседна.

— Преди това искам да представя няколко приятели — каза Скълдъгъри.

Вратите на микробуса се отвориха и другите излязоха.

Пади обърна изумен поглед към Гастли.

— Какво ти се е случило?

— Прокълнаха ме в утробата.

— Ясно, ясно. И всички сте вълшебни? Даже хлапакът с абсурдната коса?

— Аз съм Флетчър Рен — намръщи се той. — И сега съм най-важният човек в света.

Пади прехвърли погледа си от Флетчър към Скълдъгъри и накрая попита Валкирия:

— Магията прави ли те автоматично страшно досаден, или просто са ми се паднали двама такива?

— Просто късмет — усмихна се момичето.

— Баща ми щеше толкова да ви се зарадва. Имотът ми, казвате, е важен, тъй ли?

— Много — отговори Скълдъгъри и даде указания на Флетчър. Момчето направи скептична физиономия, но накрая се подчини. Вдигна ръце и закрачи бавно със затворени очи. Скълдъгъри тръгна по петите му.

Танит и Гастли останаха пред къщата, а малко зад Скълдъгъри и Флетчър вървяха Валкирия и Пади.

— Още ли трябва да поседнете?

— Мисля, че съм добре, благодаря.

Тя обърна внимание на лопатата.

— Тежка работа?

— Копая — кимна той. — Имате ли заклинание за копане?

— Ъм, не доколкото знам…

— Щеше добре да ми дойде. Толкова време съм пропилял в копаене на дупки. И по други начини съм си пропилял живота, предполагам. Щеше да ми е много по-лесно е магия. Как е?

Валкирия се замисли дали да не изкара нещата по-обикновени, отколкото бяха, но погледна в очите на стареца и се предаде.

— Невероятно е — призна тя.

— Как знаеш дали въобще мога да го направя? — чу се отпред въпросът на Флетчър.

— Можеш, защото е нещо, което маг като теб умее — отвърна Скълдъгъри. — Ще започнеш да усещаш леко щипене, когато стигнеш мястото.

— Щипене?

— Или гъдел. Или парене.

— Парене?

— Или пък може да те заболи зъб, или да ти прокърви носът, или да получиш инсулт — трудно е да се прецени предварително.

— Може да получа инсулт?

— Не се тревожи, ще те пазя да не си глътнеш езика.

Флетчър се намръщи.

— Може ли да те питам нещо? — попита Пади. — Когато срещаш хората, които си познавала отпреди, например деца на твоята възраст, как се чувстваш? Презираш ли ги?