Дерек Ланди - Безликите

— Махайте се, махайте се — нареди Кенспекъл. — Нека го разгледам.

Валкирия се отдръпна с два енергични скока и позволи на Кенспекъл да го разгледа.

— Помниш ли името си? — попита той и светна с фенерче в очите на Гастли.

— Да, професоре. Казвам се Гастли Биспоук. Шивач съм, любимият ми цвят е зеленото и нямам домашни любимци.

— Така боли ли? — Професорът боцна Гастли в лицето с пръст.

— Ауч. Да.

— Добре тогава. — Кенспекъл се отдръпна. — Добре си.

Без да чака отговор, той го подмина и си тръгна от стаята.

— Грижовността му не се е променила особено — отбеляза шивачът.

Скълдъгъри се изправи до него. Двамата приятели се спогледаха.

— Танит ми каза, че ме е нямало около две години — каза Гастли.

— Точно така.

— Дълго време.

— Така е.

— Не толкова, колкото можеше да бъде, но все пак. Няма… няма да ме прегръщаш, нали?

Скълдъгъри внимателно обмисли възможността.

— По-скоро, не — заключи накрая.

— Би било едно такова странно — обясни Гастли.

— Разбирам.

— Може да си стиснем ръцете, обаче.

— Това някак не ми допада.

Гастли повдигна рамене.

— Ясно, обичаш личното си пространство, мога да разбера това.

Валкирия гледаше ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво се случва. Накрая обаче Гастли не се сдържа и се разхили. Двамата приятели се прегърнаха.

Флетчър се наведе над ухото й.

— Кога някой ще му каже, че цялата му глава е в белези? — прошепна той, но Валкирия не му обърна внимание.

Шивачница „Биспоук“ се мъдреше на ъгъла на мръсна уличка, като краставо куче, твърде старо и глупаво, за да се скрие от дъжда. Лилавата напаст спря пред зданието. Гастли и Скълдъгъри излязоха и дръпнаха предните седалки, за да се измъкнат Валкирия и Рен. Момчето всячески се стараеше да прикрива нездравия си интерес към белезите на Гастли и неудобството бе толкова забавно, че Валкирия не се опита да го разсее.

Танит паркира мотоциклета си зад тях. Дъждът се стичаше по кожените й дрехи и когато тя преметна крак през мотора си и свали шлема си, Флетчър си намери нещо ново за зяпане. Валкирия завъртя очи.

Гастли кимна към един минувач и получи в отговор тихо „Добре дошъл“. Той ги покани в ателието си. Вътре бе задушно, но разтребено. Полу-ушити дрехи висяха от манекените, а на рафтове по стените се редяха екзотични и обикновени материи.

— Имаше ли сънища? — попита Танит, сякаш този въпрос я бе чоплил през целия път до тук.

— Не — отвърна Гастли и се отправи към рафтовете и заопипва платовете.

— Въобще? Просто имаш празно място в главата си през последните две години?

— Последно си спомням битката с Белия секач. После отворих очи и бях в онази стая. Не съм сънувал нищо, което да помня, но аз така или иначе никога не помня сънищата си.

— Аз имах сън снощи — каза Флетчър на Танит. — Мисля, че ти беше в него.

— Снощи не си ме познавал.

— Не е ли тъжно това?

— Така! — насили се да се усмихне Танит. — Аз ще си направя чай. Някой друг да иска?

— С огромно удоволствие. — Гастли звучеше така сякаш наистина, искрено иска чаша чай.

Флетчър й пусна тънка усмивчица.

— Аз ще ударя едно уиски.

— Ти също може да пийнеш чай — безцеремонно отсече Танит и се скри в задната стаичка.

— Тогава ще ти помогна — изниза се след нея Флетчър.

— Май си надраснала дрехите си — забеляза Гастли. Валкирия кимна. — Какво ще кажеш за нови? Пак ли да са черни или искаш нещо по-така?

— Наистина ми харесва черното — колебливо отвърна тя.

— Но какво ще кажеш за някой друг цвят за, ъм, цвят? Може би нещо по кантовете. — Гастли свали един топ тъмночервен плат и го вдигна срещу светлината, докато говореше на Скълдъгъри:

— Значи Серпин е мъртъв. А Белия секач?

— Не знаем къде е — каза му Скълдъгъри. — Изостави Серпин, точно когато му бе най-нужен. Това доста ни помогна.

— И после се е завърнал и Венгос, но сега и той е мъртъв, а Диаблерията междувременно пак са се показали и ще призоват Безликите и всички ще умрем.

— Да.

Гастли остави червения плат на масата и продължи да тършува.

— А този Бату?

— Соломон Рийт вярва, че е просто псевдоним на Джарън Галоу, но аз не съм толкова убеден. Който и да е този Бату, той е освободил Венгос, накарал го е да повярва, че ръководи нещата и е подредил нещата, както му угажда. Сега, когато Венгос го няма, може би го прави отново — поставя Галоу на преден план, за да ни отвлече вниманието.

— Достатъчно задълго, за да върне Безликите. Е, доста коварен план, трябва да призная. Значи, че истинският ни враг може да е всеки. Говорил ли си с Чайна по въпроса?