Дерек Ланди - Безликите

— Извинявай.

— Не можеш просто така да бъркаш във физиономиите на хората. Първо, грубо е. Второ, предизвиква дълбоко неспокойствие у мен.

Валкирия остави дневника на масата и запрелиства пожълтелите страници.

— Да, извинявай.

— Нещо такова, толкова пряка демонстрация на това какво е плътно и какво — не, какво е истинско и какво — не: достатъчна е, за да накара човек да се съмнява в себе си.

Тя намери сгънато парче свитък между страниците и го разгъна. Картата бе непълна, между откритите пътеки и предполагаемите граници на пещерния комплекс зееха огромни празни петна.

— Един човек е ефективен само, доколкото може да влияе на средата си — мърмореше си Гордън. — А ако не е ефективен, ако самото му същество е безплътно като мисълта, какво тогава е този човек? Човек ли е въобще? Или просто мисъл във формата на човек?

Валкирия проследи с пръст пътя от оградените в балонче думи „черни кристали“ обратно до входа на пещерите. Според мащабите на картата, това бяха не повече от две мили в западна посока.

— Предполагам, че не бих могъл да се залъгвам вечно — умърлушено заключи Гордън. — Аз съм фалшификат. Цирков трик. Сянка на истинския Гордън Еджли. Подигравка с един велик човек.

Валкирия сгъна картата и я прибра у себе си.

— Какво говореше?

— Нищо — измрънка Гордън.

— Мерси за това. — Тя излезе от стаята. Рафтът се затвори зад нея и тя побърза по стълбите, към хола.

Скълдъгъри стоеше прав на стол и оглеждаше най-горния ред книги в една от библиотеките.

— Намерих го — обяви победоносно момичето.

Той наклони глава.

— Не. Невъзможно. Не може да си открила нищо.

— В пещерите под нас има черни кристали. Явно само аз мога да ги докосвам, заради работата с Древните. Даже имам карта. Кажи си, колко си впечатлен в момента, а?

Последваха секунди тишина.

— Такава невъзможна фукла си — накрая отбеляза детективът.

— Всичко съм научила от теб.

Скълдъгъри взе дневника от ръцете й.

— Аз не се фукам. Просто демонстрирам способностите си в подходящите моменти. — Той разгледа чертежа. — Май ще се разходим в пещерите.

— Сега? Само двамата?

— Твърде много хора ще привлекат нежелано внимание, а и нямаме време. Диаблерията все ни изпреварва. Време е да променим това.

Ключът се завъртя в ключалката и мазето на Гордън се отвори. Валкирия включи фенерчето си и последва Скълдъгъри по каменните стъпала, водещи в пещерите.

Скълдъгъри четеше въздуха от време на време, за да се увери, че никой не ги дебне. Три пъти им се налага да изключват фенерчетата и да чакат минути наред в мрака, докато пътят се разчисти. Валкирия хвърляше по едно око над главите им за разни моткащи се лиани.

Тесни слънчеви лъчи, уловени от процепите в скалата, осветяваха наоколо. Картата на Майър ги водеше добре, но колкото по-навътре влизаха, толкова повече се застудяваше и Валкирия се благодари за досетливостта да вземе един от пуловерите на Гордън, който тя носеше над туниката си без ръкави.

Вървяха по тунела, докъдето можаха, след което се провряха в една пролука в стената. Валкирия си представяше тоновете скала над себе си и какво би се случило, ако се срутят върху тях. Не обичаше малките пространства. От тях получаваше пристъпи на ирационална ярост, щеше й се да блъска по камъка безпричинно. Никак, ама никак не обичаше малките пространства.

Скълдъгъри й помогна да излезе от естествената шахта и двамата отново се посъветваха с картата.

— Кристалите трябва да са някъде тук, зад ъгъла — каза той. — Имай предвид, че обикновено в тия моменти нещата зрелищно се объркват.

— Забелязала съм.

Изключиха светлините и доближиха ъгъла. Чуваха се само стъпките им.

— Искаш ли да тръгнеш пред мен? — прошепна Скълдъгъри.

— Че защо да искам!?

— Ами, мислех си, че имаш нещо да ми доказваш.

— Като какво?

— Де да знам, може би, че си смела колкото мен или поне толкова умела, или пък че нямаш нужда да те пази мъж.

— А, нямам проблеми с тия неща — сви рамене тя.

— Наистина?

— Наистина. Сега подай глава и кажи какво чудовище ни чака.

Скълдъгъри измърмори нещо и погледна зад ъгъла. Валкирия се приготви да халоса нещо или да бяга.

— Хм — каза Скълдъгъри. — Това е неочаквано.

Тунелът се разширяваше в огромна подземна зала, с големината на футболен стадион. Стълбове светлина започваха от тавана и осветяваха бледо двуетажната къща пред тях. Валкирия я зяпна, донейде изумена.