Дерек Ланди - Безликите

— Знаеш ли какъв е проблемът с хората на твоята възраст, Валкирия?

— Прекадено сме хубави? — с надежда предположи тя.

— Мислите си, че сте безсмъртни. Хвърляте се в някакви ситуации, без да мислите за последствията. На тринайсет си…

— Четиринайсет, току-що навършени.

— … и как си прекарваш времето?

Той се бе върнал при нея и започна да чисти раничките по ръцете й.

— Е, обикновено работим по случай, тъй че проследяваме заподозрени или правим проучвания, или тренирам, или Скълдъгъри ме учи на магия, или, нали знаеш…

— И как, кажи ми, ако обичаш, прекарват времето си другите четиринайсетгодишни момичета?

Валкирия не знаеше какво да отговори.

— Като мен?

— Невероятно, но не.

— Хм.

— Станеш ли възрастен човек, излагай се на колкото искаш опасности и обещавам да не ти вися на главата, но мразя да гледам как пропускаш всичко, което ти се полага като на младо момиче. Само веднъж човек е млад, Валкирия.

— Да, но младостта продължава десетилетия.

Кенспекъл поклати глава и въздъхна. Взе черна игла и започна да шие порязването на бузата й. Тя премина през плътта й, без да я разкървави, и вместо болка оставяше странна топлина.

— Някакъв напредък? — попита тя. — С Гастли?

— Боя се, че не. Стигнах до извода, че нищо не мога да направя. Ще промени състоянието си, когато промени състоянието си, нищо не може да се направи по въпроса.

— Липсва ми — каза момичето. — И на Скълдъгъри му липсва, макар че никога не би си признал. Мисля, че Гастли беше единственият му приятел.

— Но сега има теб, нали?

— Да, май, че да — засмя се момичето.

— А освен него, ти имаш ли си приятели?

— Какво? Естествено.

— Дай ми три имена.

— Няма проблем. Танит Лоу…

— Която ви помага с разследванията, обучава те на бойни изкуства и е над осемдесетгодишна.

— Е, да, ама изглежда на двайсет и две. А се държи като на четири.

— Добре, един приятел. Още двама.

Валкирия отвори уста, но от нея не излезе нищо. Кенспекъл привърши зашиването.

— Не мога да си позволя да имам приятели — каза той. — Стар и чепат съм и отдавна реших, че хората са една досада, без която мога. Но ти? Трябват ти приятели. Трябва ти нормалност.

— Харесвам си живота, както е.

— Не очаквам да ме послушаш — сви рамене Кенспекъл. — Друг ваш проблем, Валкирия, е, че младите си мислите, че знаете всичко. Докато аз, всъщност, съм единственият, от чиято уста подобно нещо не звучи абсурдно.

Той отстъпи от нея.

— Така. Това би трябвало да крепи лицето ти да не се разпадне. Треските също вече са извадени.

Последното парченце дърво тъкмо излизаше само от кожата й и потъваше в безцветната течност. Дори не бе усетила.

— Добро момиче, сега си измий ръцете в мивката.

Над шуртящата чешма Валкирия попита:

— Ще ни помогнеш ли? Може ли Флетчър да остане?

— Има ли къде другаде да го държите?

— Не.

— И наистина е в опасност?

— Да.

— Добре. Но само, защото ме помоли толкова мило.

— Благодаря ти, Кенспекъл. Наистина.

— Сигурно ще се върнеш за още лечение, преди да свърши денят. — Той сложи ръка на вратата. — Да ти зашия главата обратно например или нещо подобно.

— И ще можеш да го направиш, нали?

— Естествено. Ще ти взема превръзка и можеш да си ходиш.

Той излезе, а след него влезе Кларабел.

— Здрасти — поздрави тя щастливо. — Пак си се сбила. Много ли боля?

— Не много — удостои я със слаба усмивка Валкирия.

— Професорът все повтаря как ще си мъртва без него. Дали е така? Сигурно е така. Професорът е винаги прав за тия неща. Каза, че някой ден няма да успее да те спаси. И за това е прав, сигурно. Ти мислиш ли, че ще умреш скоро?

— Надявам се, че не — смръщи се Валкирия.

Кларабел изчурулика от смях, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

— Разбира се, че се надяваш да не умреш, Валкирия! Че кой не се надява? Глупава работа! Но вероятно ще умреш, това имам предвид. Не мислиш ли?

— Няма да умра скоро, Кларабел. — Валкирия тъкмо изсушаваше ръцете си.

— Харесва ми палтото ти, между другото.

— Мерси.

— Малко ти е тесничко обаче.

— Мда.

— Може ли да го взема, когато умреш?

Валкирия опита да обмисли някой подходящ отговор, но Кларабел вече си бе тръгнала. След няколко мига Кенспекъл се върна.

— Кларабел е странна — отбеляза Валкирия.

— Доста — съгласи се професорът. Той я превърза с малък бинт. — Дай му час. Шевовете ще се абсорбират. Няма да остане белег.

Излязоха от лазарета.